Дона Тарт - Щиглецът

— Какво?

— Само това ни трябваше.

— Само кое?

— Улицата е затворена.

Той подкара колата на заден ход. Измъквахме се заднешком по улицата.

Строителни работи. Бариери, зад които имаше булдозери, празни сгради със сини найлонови платна, опънати по прозорците. Купчини тръби, циментови блокове, графити на холандски.

— Какво ще правим? — попитах в последвалото безпомощно мълчание, след като завихме по друга улица, по която като че ли изобщо нямаше лампи.

— Ами… тук наблизо няма мост, който да прекосим. А това е задънена улица, така че…

— Не, имам предвид какво ще правим .

— С кое?

— Аз… — зъбите ми тракаха толкова силно, че едва произнасях думите. — Борис, прецакани сме.

— Не! Не сме. Пистолетът на Гроздан… — той потупа джоба си с несръчен жест — ще го хвърля в някой канал. Няма как да го свържат с мен, ако не успеят да направят връзката между мен и Гроздан. Иначе — няма никаква следа, която да води към нас. Защото моят пистолет е чист. Няма сериен номер. Дори гумите на колата ще са нови! Ще я откарам тази нощ при Гюри и той ще ги смени. Виж какво — допълни Борис, защото аз мълчах, — не се безпокой! Ние сме в безопасност. Да повторя ли? В б-е-з-о-п-а-с-н-о-с-т — той произнесе думата по букви, Движейки несръчно пръсти, докато ги изреждаше.

Една от гумите попадна в дупка и аз трепнах неволно, реагирах уплашено, вдигайки ръце към лицето си.

— И защо сме в безопасност? Най-вече защото сме стари приятели — защото можем да си имаме доверие. И защото… о, Боже, там има ченге, трябва да намаля.

Взирах се в обувките си. Обувки обувки обувки. Единственото, за което можех да мисля, беше че преди няколко часа, когато ги обувах, още не бях убил човек.

— Защото… Потър, Потър, помисли си само. Чуй ме за момент, моля те. Представи си какво би било, ако бях непознат — човек, когото не познаваш, комуто не се доверяваш? Ако сега беше напуснал паркинга и пътуваше с този непознат? Тогава животът ти би бил обвързан завинаги с живота на този непознат. Щеше да ти се наложи да внимаваш, много, много да внимаваш с този човек, до края на живота си.

Студени ръце, студени крака. Снекбар, супермаркет, осветени с прожектори пирамиди от плодове и сладкиши, Verkoop Gestart! 200 200 (хол.) Разпродажбите започват! — Б.пр.

— Животът ти — свободата ти — да зависят от лоялността на някакъв непознат? В такъв случай — да. Трябва да се тревожиш. Със сигурност. Би бил в много неприятно положение. Но — сега никой не знае за тази история освен нас двамата. Дори и Гюри не знае!

Неспособен да проговоря, аз поклатих глава в отговор, опитвайки се да си поема дъх.

— Кой? Китайчето ли? — Борис изсумтя отвратено. — И на кого ще каже? Той е непълнолетен и незаконно пребиваващ. Не говори никакъв нормален език.

— Борис — приведох се леко напред; имах чувството, че ще припадна, — той взе картината.

— Ах! — Борис направи болезнена гримаса. — Боя се, че нея наистина изгубихме.

— Какво?

— И може би завинаги. Боли ме затова — сърцето ме боли. Защото, неприятно ми е да го кажа… У, Гу, каквото и да му е името, след всичко, което видя, той ще мисли единствено за себе си. Ще е уплашен до смърт! Убити хора! Депортация! Няма да иска да се замесва. Забрави за картината. Той няма никаква представа за действителната й стойност. И ако се опасява, че може да има някакви неприятности с полицията… ако се почувства застрашен да прекара дори само един ден в затвора, единственото, което ще иска, ще е да се отърве от нея. Така че — той сви замаяно рамене, — нека наистина се надяваме, че малкото лайно ще успее да се измъкне. В противен случай съществува реален шанс „птицата“ да свърши в някой канал — или да бъде изгорена. Улични светлини хвърляха блестящи отражения по паркираните коли. Бях сякаш откъснат от тялото си, от себе си. Не можех да си представя как бих се почувствал, ако се върнех обратно в тялото си. Отново се бяхме върнали в стария град, калдъръмът потракваше, нощна, монохромна картина, сякаш излязла изпод четката на Ерт ван дер Неер 201 201 Ерт ван дер Неер (ок. 1603 — 1677), пейзажист от Златната епоха на фламандската живопис, рисувал предимно нощни сцени, осветени от луната или от огън, и снежни зимни пейзажи. — Б.пр. , седемнайсети век ни притискаше отвсякъде, сребърни монети танцуваха по черните води на каналите.

— Уф, тук е затворено — изпъшка Борис, спирайки рязко, и подкарвайки отново колата на заден ход, — трябва да търсим друг път.

— Знаеш ли къде се намираме?