Дона Тарт - Щиглецът

От мрака отново се разнесе тропот на тичащи крака, отново не можех нито да виждам, нито да чувам, всички образи имаха черна рамка и аз падах, но всъщност не падах, защото кой знае как бях успял да седна на една ниска, дълга стена, облицована с плочки, бях привел глава между коленете си и се взирах в ясните червени слюнки, или може би повръщано, върху лъскавия, покрит с епоксидна боя бетон, и Борис, Борис беше тук, запъхтян, окървавен, влезе обратно тичешком, гласът му сякаш долетя от милион мили, Потър, добре ли си? избяга, не можах да го хвана, измъкна се.

Плъзнах длан надолу по лицето си и загледах червената следа, която остана по ръката ми. Борис все още ми говореше нещо настоятелно, но макар че ме разтърсваше за рамото, аз забелязвах предимно някакви глупави движения на устата му, като през звуконепроницаемо стъкло. Странно, но димът от пистолета след стрелбата имаше онзи ободряващ, амонячен мирис на бурите в Манхатън и мокрите тротоари в града. Вратата на един бледосин „Мини-Морис“ беше обсипана с по-тъмни петънца, яркосини като яйца на червеношийка. По-наблизо, изпод колата на Борис, пълзеше нещо тъмно, лъскава като коприна локва, широка около три фута, се разрастваше и напредваше към нас като жива, а аз се питах кога ще стигне до обувката ми и какво ще правя, когато стигне.

Борис ме удари с юмрук отстрани по главата — рязко, но без гняв: в удара нямаше емоция, нямаше разгорещеност. Все едно, че изпълняваше някакво предписание за спешна помощ.

— Хайде — каза той. — Очилата ти — посочи рязко с глава.

Очилата ми — счупени, с петна от кръв по стъклата — лежаха на пода до краката ми. Не помнех кога са паднали.

Борис ги вдигна, избърса ги в ръкава си и ми ги подаде.

— Хайде — повтори той, взе ръката ми и ме издърпа да стана. Гласът му беше равен, успокояващ, макар че целият беше оплескан с кръв и аз чувствах как ръцете му треперят. — Всичко свърши. Ти спаси и мен, и себе си. — Изстрелите бяха отключили шума в ушите ми и сега имах чувството, че там бръмчи ято скакалци. — Добре се справи. А сега идвай насам. Побързай.

Заведе ме зад остъкления офис, който беше заключен и тъмен.

По палтото ми от камилска вълна имаше петна от кръв, Борис го смъкна като служител на гардероб, обърна го с подплатата нагоре и го преметна върху една ниска циментова колонка.

— Ще трябва да се отървеш от това нещо — каза той, разтърсван от силни тръпки. — И от ризата. Не сега — по-късно. А сега — той отвори една врата, бутна ме да вляза първи и ме последва, включвайки някаква лампа — давай.

Влажна баня, вмирисана на ароматизатори за тоалетна и урина. Нямаше умивалник, само обикновен кран и канал на пода.

— Бързо, бързо — каза Борис, завъртайки кранчето така, че водата да тече с пълна сила. — Не търсим съвършенство. Просто… ау! — той направи гримаса, навеждайки глава под струята, плискайки лицето си, търкайки го с длан…

— Ръката ти — чух се да казвам. Държеше я някак странно.

— Да, да — навсякъде пръскаше студена вода, носеше се по въздуха, — той ме простреля в ръката, не е лошо, само драскотина… о, Господи — той плюеше и се давеше — трябваше да се вслушам в думите ти! Ти се опита да ми го кажеш! Борис, каза ти, има някой отзад! В кухнята! А аз чух ли те? Обърнах ли внимание? Не. Този дребен чекиджия — китайчето — той е гадже на Саша! У, Гу, не помня името му. Ааах — той отново напъха главата си под крана и водата забълбука в устата му за миг, стичайки се по лицето му — пфууу! Ти ни спаси, Потър, мислех, че сме загинали…

Борис отстъпи и потри с ръце лицето си, яркочервено, със стичаща се от него вода.

— Окей — каза той, избърса водата от очите си, тръскайки ръце така, че капките отлитаха надалеч, и ме побутна към шуртящата от крана вода, — а сега ти. Главата отдолу… да, да, студена е! — той ме бутна обратно, когато трепнах и опитах да се отдръпна. — Съжалявам! Знам! Ръцете, лицето…

Водата беше студена като лед, задавяше ме, влизаше в носа ми, никога не бях изпитвал по-силен студ, но ми помогна да дойда донякъде на себе си.

— Бързо, бързо — каза Борис, помагайки ми да се изправя. — Костюмът ти е тъмен, не личи. С ризата не можем да направим нищо, вдигни си яката, чакай, аз ще го направя. Имаш шал в колата, нали? Можеш ли да го увиеш около врата си? Не, не — забрави — аз треперех, посягах към палтото си, зъбите ми тракаха от студ, бях вир-вода от кръста нагоре. — Добре, карай, иначе ще премръзнеш, просто го остави с подплатата навън.

— Ръката ти.

Въпреки че палтото му беше тъмно, а светлината — слаба, виждах обгорялата следа над лакътя му, където черната вълна беше лепкава от кръв.