Дона Тарт - Щиглецът

Междувременно Борис говореше тихо на Витя, ту на руски, ту на английски, нещо за майка и дете, прекрасна любов.

— Още ли ти се иска да се беше обадил на ченгетата, а? — попита той, прегръщайки ме през рамото и свеждайки глава към моята, точно както правеше, когато бяхме момчета.

— Може и сега да им се обадим — отбеляза Гюри и избухна в смях, удряйки ме по другото рамо.

— Точно така, Потър! Да се обадим ли? Не? Може би все пак не е чак толкова добра идея, а? — обърна се той към Гюри, привеждайки се, за да говори през мен, повдигнал едната си вежда.

Когато завихме към гаража и излязохме от колата, всички все още бяха в еуфория, смееха се, разказваха си различни моменти от нападението на различни езици — всички освен мен, недоумяващ, все още в шок, отделни сцени и резки движения все още изскачаха бързо от мрака пред очите ми, бях прекалено замаян, за да говоря.

— Погледни го само — каза Борис, който говореше нещо, но се прекъсна и ме удари по ръката над лакътя. — Изглежда така, като че ли току-що са му направили най-хубавата свирка през живота му.

Всички ме гледаха и се смееха, дори и Шърли Темпъл, целият свят беше смях, фрактални звуци с метален отзвън, отскачащи от покритите с плочки стени, бълнуване и фантасмагория, имах чувството, че светът се разширява и разраства като някакъв фантастичен балон, който се рее, подобен на издуто корабно платно, нагоре към звездите, и сега вече аз също се смеех, без да бъда сигурен, че се смея, защото бях толкова разтърсен от събитията, че целият треперех.

Борис запали цигара. Лицето му изглеждаше зеленикаво в светлината на подземието.

— Увий това нещо — каза той добродушно, сочейки с глава картината — после ще го тикнем в сейфа на хотела и отиваме да си уредим наистина по някоя свирка.

Гюри се намръщи.

— Нали първо щяхме да ядем?

— Прав си. Умирам от глад. Първо вечеря, после свирки.

— В „Блейкс“? — попита Чери, отваряйки вратата на мястото до шофьора. — След час например?

— Звучи добре.

— Не ми е приятно да си тръгвам така — каза Чери, подръпвайки яката на ризата си, която беше прозрачна от пот и залепнала за тялото му. — От друга страна, един коняк би ми дошъл добре. От онези, дето са по сто евро. Мога да обърна една четвъртинка още сега. Шърли, Гюри… — той каза нещо на украински.

— Казва — поясни Борис сред избухналия смях, — казва на Гюри и Шърли, че тази вечер те черпят. С… — и той посочи чантата, която Гюри бе нарамил триумфално.

После настана мълчание. Нещо като че ли тревожеше Гюри. Той каза нещо на Шърли Темпъл, и Шърли — продължавайки да се смее, с дълбоки, очарователни трапчинки на бузите — махна пренебрежително с ръка, махна по посока на чантата, която Гюри се опитваше да му подаде, и подбели очи, когато Гюри отново му я подаде.

— Не сейчас — каза раздразнено Виктор-Чери. — Не сега. Ще ги делите по-късно.

— Моля — каза Гюри, предлагайки за последен път чантата.

— О, стига де. Делете си ги по-късно, иначе ще висим тук цяла вечер.

— Я хочу чтобы Шърли принял это — каза Гюри, изречението беше толкова просто и произнесено така отчетливо, че дори аз с жалкия си руски, разбрах: „Искам Шърли да я вземе“.

— Няма начин! — заяви Шърли на английски и — неспособен да се въздържи — хвърли поглед към мен, за да се увери, че съм го чул, като хлапе, гордо с наученото в училище.

— Хайде — Борис, поставил ръце на хълбоците си, погледна ядосано встрани. — Какво значение има кой ще я носи? Или някой от вас смята да духне с нея? Не. Всички тук сме приятели. Какво смятате да правите? — попита той, когато нито един от двамата не помръдна. — Ще я оставите на пода, за да я намери Дима, така ли? Моля ви, нека един от двамата вземе решение.

Настана дълго мълчание. Шърли, скръстил ръце, поклати категорично глава, когато Гюри отново настоя, и после, с тревожно изражение, зададе на Борис някакъв въпрос.

— Да, да, нямам нищо против — каза нетърпеливо Борис. — Давай — обърна се той към Гюри. — Тръгвайте тримата.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Достатъчно работа свършихте тази вечер.

— Ще се справите ли?

— Не — каза Борис, — двамата ще ходим пеш! Разбира се, разбира се — отхвърли той възраженията на Гюри, ще се справим, давай — и после отново всички се засмяхме, Витя, Шърли и Гюри ни махнаха с ръце, (Дава̀й!) , скочиха в „Рейндж Роувър“-а и потеглиха нагоре по рампата и обратно по „Овертоом“.

— Ах, каква вечер — каза Борис, почесвайки се по корема. — Умирам от глад! Хайде, да се махаме оттук. Макар че… — той смръщи вежди, изпращайки с поглед отдалечаващия се „Рейндж Роувър“ — е, няма значение. Ще се оправим. От твоя хотел до „Блейкс“ може да се отиде пеш. А ти — той посочи към мен с глава, — колко си небрежен! Опаковай отново това нещо! Не го носи така, само увито, без да го завържеш с канапа.