Дона Тарт - Щиглецът

— Добре — казах, — добре — и завих, за да застана пред колата и да поставя пакета на капака, докато ровех в джоба си, за да извадя оттам канапа.

— Може ли да погледна? — попита Борис, заставайки зад мен.

Смъкнах платното и за миг двамата постояхме смутени, като двама фламандски търговци, застанали почтително в самия край на някоя картина, изобразяваща Рождество.

— Доста зор беше — Борис запали цигара и издуха струя дим встрани от картината, — но си заслужаваше, нали?

— Да — отвърнах. Говорехме с шеговит, но малко приглушен тон, като момчета, притеснени от присъствието си в църква.

— При мен тя остана по-дълго, отколкото при когото и да било друг — каза Борис. — Ако броиш дните — после продължи с по-различен тон: — Не забравяй, ако имаш такова желание, винаги може да се уреди нещо за пари. Само една сделка, и можеш да се пенсионираш.

Но аз само поклатих глава. Не можех да облека в думи онова, което изпитвах, но то беше нещо дълбоко, първично, което Уелти бе споделил с мен, и аз с него — в музея, преди толкова много години.

— Само се шегувах. Е… до известна степен. Но не, наистина — каза той и потърка ръкава ми с кокалчетата на пръстите си, — тя е твоя. Чиста, свободна. Защо не я задържиш за малко, преди да я върнеш на онези от музея?

Мълчах. Вече се питах как точно смятам да я изнеса от страната.

— Хайде, опаковай я. Трябва да се махаме оттук. По-късно можеш да я гледаш, колкото си искаш. О, дай тук — той дръпна канапа от неумелите ми пръсти, аз все още не бях успял да намеря краищата, — давай, позволи ми да се заема аз, иначе ще останем тук до сутринта.

Картината беше опакована и завързана, Борис я беше пъхнал под мишница и — дръпвайки си за последен път от цигарата — бе заобиколил, за да седне зад волана и се канеше да се качи в колата, когато зад нас отекна спокоен, дружелюбен глас с американски акцент:

— Весела Коледа.

Обърнах се. Бяха трима — двама лениво пристъпващи мъже на средна възраст, държаха се с безразличие, сякаш се бяха отбили да ни направят услуга — обръщаха се към Борис, не към мен, и като че ли бяха доволни да го видят, а пред тях, залитайки леко, вървеше младият азиатец. Бялата му дреха не беше работна униформа на готвач, а нещо асиметрично, ушито от бял вълнен плат, дебел около инч; той трепереше, устните му бяха посинели от страх. Беше невъоръжен, или поне така изглеждаше, което беше добре, тъй като основното, което ми направи впечатление у другите двама — едри, делови мъже — бяха синкавите метални отблясъци на пистолетите на мръсната флуоресцентна светлина. Дори сега не успявах да разбера какво става — приятелският им тон ме беше объркал; помислих си, че са хванали момчето и ни го водят — докато не се обърнах към Борис и не видях, че лицето му беше побеляло като тебешир.

— Съжалявам, че трябва да ти причиня това — каза американецът на Борис, въпреки че, съвсем не изглеждаше така — ако изобщо изпитваше някакво чувство, то явно бе задоволство. Беше с широки рамене, с отегчено изражение, в сиво палто от мек плат, и въпреки възрастта нещо в изражението му напомняше на нацупено херувимче, нещо у него, в белите му, меки ръце и отпуснатостта на човек, заемащ ръководен пост, напомняше на презрял плод.

Борис беше застинал на място, с цигара в уста.

— Мартин.

— Да, здрасти! — каза любезно Мартин, докато другият — бандит с прошарена руса коса, късо двуредно палто и грубо изсечени черти, като излязъл от нордическия фолклор, се упъти право към Борис, и след като порови около колана на панталона му, измъкна пистолета и го подаде на Мартин. В объркването си погледнах към момчето в бялото палто, но то сякаш беше ударено с чук по главата, не личеше нито да се забавлява, нито пък да разбира нещо повече от мен.

— Знам, че ти е гадно — отбеляза Мартин, — но… Уау — кроткият му глас беше в шокиращ контраст с очите, неподвижни като на пепелянка. — Хей, и на мен не ми е приятно. Двамата с Фритс бяхме в „Пимс“, не очаквахме да ни се наложи да излизаме. Гадно време, а? Къде отиде бялата Коледа?

— Какво правиш тук? — каза Борис, когото никога не бях виждал толкова уплашен, независимо от това, че не помръдваше.

— А ти как мислиш? — той сви шеговито рамене. — Не съм по-малко учуден от теб, ако това променя нещо. Никога не бих предположил, че на Саша ще му стиска да се обади на Хорст за тази история. Но пък — е, на кого би могъл да се обади при такъв провал, като си помислиш? Хайде, давай — той махна дружелюбно с пистолета и в пристъп на ужас аз осъзнах, че е насочил пистолета към Борис, че сочи с него пакета в ръцете на Борис. — Давай, предай ми я.