Дона Тарт - Щиглецът

Пакетът лежеше на коленете ми. Плъзнах ръце по ръба. Опаковката беше толкова тънка, та почувствах незабавно, с върховете на пръстите си, че е онова, което трябваше да бъде, текстурата, тежестта отговаряха до съвършенство на очакваното усещане.

— Давай — каза Борис, — по-добре ще е да я разопаковаш, да се убедиш, че не е учебникът по гражданско образование и този път. Къде я намери? — попита той Чери, докато аз се борех с канапите.

— В един мръсен малък шкаф, където държаха метлите. В някакво жалко пластмасово куфарче. Гроздан ме отведе право при нея. Очаквах да прави още въртели, но чукването по главата се оказа достатъчно. Какъв смисъл има да те пречукат, като наоколо все още е пълно с кейкове с трева.

— Потър — каза Борис, опитвайки се да привлече вниманието ми; после повтори: — Потър.

— Да?

Той повдигна чантата.

— Тези 40 хилядарки отиват при Гюри и Шърли Ти. Заслужават да останат доволни. За услугите, които ни оказаха. Защото благодарение на тях двамата не платихме на Саша и един цент затова, че така любезно открадна твоята собственост. И, Витя — той се пресегна, за да стисне ръката му, — вече сме повече от квит. Сега аз съм ти длъжник.

— Не, аз никога няма да мога да ти се отплатя за онова, което направи за мен, Боря.

— Забрави. Това е без значение.

— Без значение? Без значение? Не е така, Боря, защото тази вечер аз съм все още жив благодарение на теб, и всяка вечер до последната…

Историята, която той разказваше, беше интересна, стига да бях в състояние да се заслушам в нея — някой бил натопил Чери за някакво неуточнено, но много тежко престъпление, което той не бил извършил, нямал нищо общо с тази история, бил напълно невинен, но онзи започнал да пее, за да му намалят присъдата, и ако самият Чери не пожелаел да пропее и да натопи по-високопоставените („а това би било неблагоразумно, иска ми се да продължа да дишам“), го очаквали десет години, и тогава Борис, Борис спасил положението, защото Борис открил в Антверпен мръсника, пуснат под гаранция, а разказът за това как го е направил беше много сложен и емоционален, Чери започваше, понякога млъкваше, сякаш се задавяше, и подсмърчаше, имаше и още, нещо свързано с палежи и кръвопролития, и нещо за някаква моторна резачка, но на този етап аз вече не слушах, защото бях отвързал канапа и воднистите отражения на уличните лампи в дъжда се плъзгаха по повърхността на моята картина, на моя щиглец, и тя — знаех го с непоклатима сигурност, без следа от съмнение, без дори да я обърна, за да погледна гърба — беше истинската.

— Виждаш ли? — попита Борис, прекъсвайки Витя, който продължаваше разгорещено разказа си. — Добре изглежда, нали, твоята золотая птица ? Казах ти, че ще се погрижим за нея, нали?

Плъзгах невярващо пръст по ръба на дървената плоскост, като Тома Неверни по дланта на Христа. Както бе известно на всеки търговец на мебели, а така погледнато, и на свети Тома, по-трудно бе да измамиш осезанието, отколкото зрението, и макар да бяха минали толкова години, ръцете ми помнеха толкова точно картината, че пръстите ми незабавно се насочиха към мъничките следи от пирони в основата на плоскостта, дупчиците, които сочеха къде (преди години, така се говореше) картината е била закована — може би като кръчмарска табела, може би като част от рисуван шкаф, не се знаеше.

— Твоят човек отзад жив ли е още? — осведоми се Виктор-Чери.

— Така ми се струва — Борис ме смушка с лакът в ребрата. — Кажи нещо.

Но аз не можех. Беше истинска; знаех го, въпреки че беше тъмно. Плътната лента жълта боя на крилото, перцата, надраскани с дръжката на четката. На горния ляв ръб имаше драскотина, която не помнех отпреди, миниатюрен дефект, не повече от два милиметра на дължина, но иначе беше съвършена. Аз се бях променил, но тя — не. И докато светлината преминаваше на ленти по картината, почти ми призля от съзнанието, че в сравнение с нея моят живот беше просто един преходен, хаотичен изблик на енергия, биологичен проблясък, подобен на смущение в ефира, произволно като прелитащите покрай нас светлини на уличните лампи.

— Ах, прекрасно — каза Гюри, привеждайки се отдясно към мен, за да погледне. — Такава чистота! Като маргаритка. Разбираш ли какво искам да кажа? — попита той и ме смушка, защото мълчах. — Простичко цвете, самотно в полето? То е направо… — направи жест, който трябваше да означава „това е то! удивително!“ — Разбираш ли какво казвам? — и той отново ме смушка, защото в шемета си аз не отговарях.