Дона Тарт - Щиглецът

— Какво? — Чери се обърна — все още запъхтян, дишаше тежко. — Не видях никого.

— Нито пък аз.

— Е, аз го видях.

— Как изглеждаше?

— Млад — все още виждах като на стоп-кадър младото, призрачнобледо лице с полуотворена уста. — Бяла дреха. Приличаше на японец.

— Наистина ли? — попита любопитно Борис. — Значи можеш да ги различаваш на вид? Можеш да прецениш откъде са? Япония, Китай, Виетнам?

— Не можах да видя ясно. Беше азиатец.

— Тя или той?

— Струва ми се, че там в кухнята работят само момичета — каза Гюри. — Готвят макробиотични ястия. Кафяв ориз, такива работи.

— Аз… — сега наистина не можех да преценя със сигурност.

— Е… — Чери плъзна ръка по ниско подстриганата си коса — добре, че е избягал, какъвто и да е бил, защото знаеш ли какво намерих отзад? Рязана пушка „Мосберг 500“.

Думите му бяха посрещнати със смях и подсвирквания.

— Мамка му.

— Къде беше? Да не би Гроздан…

— Не. В едно такова… — описа с ръце нещо подобно на ремък за носене през рамо — как му казваха. Окачена под масата, покрита с някакво парче плат. Видях я случайно, когато бях коленичил на пода. Просто погледнах нагоре. Висеше кажи-речи над главата ми.

— Не си я оставил там, нали?

— Не! Не бих имал нищо против да я взема, но беше прекалено голяма, а ръцете ми бяха заети. Разглобих я, извадих затвора и го изхвърлих на задната уличка. Освен това — той измъкна един сребрист пистолет с къса цев и го подаде на Борис — намерих и това!

Борис вдигна пистолета към светлината и го огледа.

— Хубав малък револвер, J-рама, за скрито носене. Имал е кобур на глезена, скрит в онези негови клоширани джинси. Но за негово нещастие се оказа, че не е достатъчно бърз.

— Меки белезници — обърна се Гюри към мен и кимна леко. — Витя умее да предвижда ситуациите.

— Ами… — Чери избърса потта от широкото си чело, — те са леки и удобни за носене, и много пъти са ме отървавали от необходимостта да застрелям някого. Не обичам да причинявам болка, ако не се налага.

Средновековен град: криви улички, светлинна украса по мостовете, отразена в потръпващата от плискащи се в нея дъждовни капки вода на каналите, размивана от дъжда. Безброй непознати магазинчета, проблясващи с украсата си витрини, бельо, жартиери, кухненски съоръжения, подредени като хирургически инструменти, и навсякъде чужди думи: „Snel bestelen“, „Retro-stijl“, „Showgirl-Sexboetiek“ 195 195 (хол.) „Бързадоставка“, „Ретро-стил“. „Сексбутик, танцьорки“. — Б.пр. .

— Задната врата беше отворена към уличката — каза Чери, смъквайки спортното си сако и отпивайки дълбока глътка от бутилката водка, която Шърли Т. беше извадил изпод предната седалка — ръцете му още не бяха съвсем стабилни, а лицето му, особено носът, грееше от напрежение с ярка червенина, като на елена Рудолф. — Трябва да са я оставили отворена, за да може онзи — третият човек — да влезе отзад. Затворих я и я заключих — всъщност накарах Гроздан да я затвори и заключи, бях опрял пистолета в главата му, той хленчеше като малко дете, със сълзи и сополи…

— Тази пушка „Мосберг“ — обърна се Борис към мен, поемайки бутилката, която му подаваха от предната седалка, — гадно нещо е тя. А когато е рязана — може да ръси сачми нашироко, оттук до Хамбург. Дори ако я насочиш встрани от всички, пак ще улучиш половината от хората наоколо.

— Биха могли да ни скроят хубав номер, а? — отбеляза философски Виктор-Чери. — Да кажеш, че третият човек още не е пристигнал? „Почакайте още пет минути, моля“, „Съжаляваме, недоразумение…“, „Ще дойде всеки момент“, а през това време той да стои отзад с пушката. Хубава двойна игра можеха да врътнат, ако им беше дошло на ум.

— Може и да им е дошло. Защо иначе ще държат пушката там, отзад?

— Мисля, че ни се размина на косъм, ето какво ще ви кажа…

— Една кола спря отпред и ни изкара акъла, на мен и Шърли — обади се Гюри, — докато вие бяхте вътре, бяха двама педали, французи, търсеха ресторант…

— … но слава Богу, отзад нямаше никого, накарах Гроздан да легне и го вързах с белезниците за радиатора — казваше Чери. — О, забравям… — той вдигна увития в платно пакет — първо — това. За теб.

Подаде го през облегалката на Гюри, който — пипайки полека, с върховете на пръстите, сякаш му подаваха поднос с чаши, които можеше да разлее — го подаде на мен. Борис преглътна водката, избърса уста с опакото на дланта си и ме тупна весело с бутилката по ръката, тананикайки: „We wish you a merry Christmas, we wish you a merry Christmas…“