Дона Тарт - Щиглецът

„Лилавата крава“ се намираше на безлюдна еднопосочна улица, по която едва можеше да мине кола. Всички околни магазини — аптека, хлебарница, магазин за велосипеди — бяха здраво заключени, не работеше нищо освен един индонезийски ресторант в далечния край на улицата. Шърли Темпъл спря така, че да слезем точно пред заведението. Отсрещната стена беше нашарена с графити: усмихнати личица и стрели, предупредителни знаци за радиоактивност, нарисувана с шаблон светкавица и името Shazam , букви, от които се стичаше кръв, като от плакат за филм на ужасите: „да се държим мило!“

Надникнах през стъклената врата. Заведението беше тясно и дълго, и — на пръв поглед — празно. Лилави стени; плафониери от цветно стъкло; различни, неподхождащи си маси и столове, боядисани в цветове, подходящи за детска градина, светлината беше слаба, като изключим тезгяха с грил до него, и осветения хладилник, който светеше ярко в дъното. Болнави стайни растения; черно-бели снимки на Джон и Йоко с автографи; табло за съобщения, обрасло с брошури и листовки с реклами за сатсанг и йога, както и за различни холистични терапии. Имаше стенопис с арканите на Таро, а на витрината висеше разпечатано на тънка хартия меню, пълно със здравословни храни в духа на Евърет: супа от моркови, супа от коприва, пюре от коприва, пай с леща и орехи — нищо особено съблазнително, но все пак то ми припомни, че за последен път съм се хранил истински, а не поглъщайки само няколко хапки на крак, през онази вечер, когато поръчахме да ни донесат къри в апартамента на Китси.

Борис забеляза, че гледам менюто.

— И аз съм гладен — каза той с малко официален тон. — Ще отидем заедно в „Блейкс“, на истинска, хубава вечеря. След двайсетина минути.

— Няма ли да влезеш?

— Още не — той стоеше малко встрани от мен, така че да не могат да го видят през стъклената врата, и се оглеждаше нагоре-надолу по улицата. Шърли Темпъл обикаляше наоколо с колата. — Не стой тук, да не те видят, че говориш с мен. Влез с Виктор и Гюри.

Човекът, който се довлече с ленива походка до стъклената врата на заведението, беше кльощав, съмнителен, нервен тип на шейсетина години, с тясно, дълго лице, ексцентрично дълга коса, стигаща до под раменете му, и джинсова фуражка, като излязъл от изданията на „Soul Train“ 194 194 Музиката телевизионна програма, излъчвана от 1971 г. до 2006 г. — Б.пр. от 1973 година. Стоеше с връзката ключове в ръка и гледаше мен и Гюри, застанали зад Виктор, сякаш не беше убеден, че може да ни пусне да влезем. С разположените близо едно до друго очи, рошавите сиви вежди и буйните сиви мустаци той приличаше на мнителен стар шнауцер. После се появи някакъв друг човек, много, много по-млад и много, много по-едър, по-висок с половин глава дори от Гюри, малаец или индонезиец с татуировка по лицето и впечатляващи диаманти на ушите; черната му коса беше вързана на кок на върха на главата, поради което ми заприлича на някой от харпунджиите от „Моби Дик“, ако някой харпунджия от „Моби Дик“ би могъл да носи плюшено долнище от анцуг и бейзболно яке от прасковенорозов, лъскав плат.

Старият невротик набра някакъв номер на мобилния си телефон. Зачака, оставайки нащрек, без да ни изпуска от очи. После набра друг номер, обърна ни гръб и тръгна към дъното на закусвалнята, говорейки, притиснал длан към бузата и ухото си като истерична домакиня, докато индонезиецът стоеше зад стъклената врата, неестествено неподвижен, и ни гледаше. След кратка размяна на реплики дъртакът се върна, смръщил чело, и с видимо нежелание започна да рови из връзката с ключове, а после завъртя ключа в ключалката. В мига, в който влязохме, той започна да се оплаква с хленчещ тон на Виктор-Чери, размахвайки ръце, а индонезиецът пристъпи към нас, облегна се на стената, скръстил ръце, и се заслуша.

Явно имаше някакво напрежение. Нещо ги смущаваше. Какъв ли беше езикът, на който говореха? Румънски? Чешки? Нямах представа за какво става дума, но Виктор-Чери говореше с хладен и гневен тон, докато старият сивокос невротик започваше да се вълнува все повече и повече — гневеше ли се? не: беше по-скоро развълнуван, раздразнен, дори сякаш се опитваше да убеди в нещо събеседника си, а през цялото това време индонезиецът, обезпокоително неподвижен като анаконда, не откъсваше поглед от нас. Стоях на около десет фута от него и — въпреки че Гюри, у когото беше чантата с парите, стоеше прекалено близо до мен — съзнавайки, че ме наблюдават, с изкуствено-безразлично изражение се преструвах, че чета надписите по стената: „Грийнпийс“, „Зона, свободна от животински кожи“, „Приятели на веганите, закриляни от ангелите!“ Тъй като бях купувал достатъчно често дрога при достатъчно съмнителни обстоятелства (гъмжащи от хлебарки апартаменти в испанската част на Харлем, вмирисани на урина стълбища в блоковете на комплекса „Сейнт Николас“), знаех достатъчно, за да не проявявам интерес, тъй като — поне доколкото се простираше моят опит — трансакциите в такива случаи биваха едни и същи. Държиш се спокойно и безразлично, не говориш, ако не се налага, а ако заговориш, го правиш с равен тон, и — веднага щом получиш онова, за което си дошъл — си тръгваш.