Дона Тарт - Щиглецът

— Улеснява ги много — каза Борис. — Не бях сигурен как ще мине номерът с чека. По-добре да мислят, че е станало така по тяхна вина, защото се мотаха много.

— Къде е мястото?

— Бар-закусвалня — той произнесе двете думи като една. — „Де Паарсе Ку“.

— Това означава „Лилава крава“ на холандски — поясни услужливо Борис. — Хипарско място. Близо до червените фенери.

Дълга, пуста улица — затворени магазини за железария, купчини тухли край платното, всички тези неща ми се струваха важни, придавах им неестествено голямо значение, макар че профучавахме в мрака покрай тях толкова бързо, че не можех да видя много.

— Храната там е ужасна — каза Борис. — Аспержи и някакви твърди, стари препечени филийки. Човек би очаквал да види на това място весели момичета, но сред посетителите има само стари, дебели, сивокоси жени.

— Защо се срещаме точно там?

— Защото вечер улицата е пуста — отвърна Виктор-Чери. — Кафе-закусвалнята е затворена, работното й време е приключило, но тъй като мястото е относително публично, няма опасност нещата да излязат извън контрол, разбирате ли?

Всичко наоколо ми беше чуждо. Без да го осъзная, бях напуснал реалността, бях прекрачил границата и преминал в ничия земя, където нищо вече нямаше смисъл. Разпокъсани, сякаш видени насън образи. Навити на макари кабели и купища строителни отпадъци, пластмасовите платна, с които са били покрити, бяха отвени настрана от вятъра.

Борис говореше с Виктор на руски; а когато осъзна, че го гледам, се обърна към мен.

— Ставаше дума, че Саша е във Франкфурт тази вечер — каза той, — организирал е парти в някакъв ресторант за свой приятел, който току-що е излязъл от затвора, и това ни беше потвърдено от три различни източника — а също и от Шърли. Мисли, че постъпва хитро, като не идва тук. Ако Хорст научи за това, което ще се случи тук, той иска да може да вдигне ръце и да каже: „Кой, аз? Нямам нищо общо с това!“

— Вие — обърна се Виктор към мен — живеете в Ню Йорк. Казал съм им, че сте търговец на произведения на изкуството, арестуван за продажба на фалшификати и сега ръководите верига, подобна на онази на Хорст — с много по-малко на брой произведения, що се отнася до живописта, но за сметка на това разполагате с много повече пари.

— Хорст… да е жив и здрав — намеси се Борис, — Хорст би бил най-богатият човек в Ню Йорк, ако не раздаваше парите си до последния цент. Винаги е било така. Издържа куп хора освен себе си.

— Това не е добре за бизнеса.

— Вярно е. Но той обича да бъде заобиколен от хора.

— Наркоманът-филантроп — ха! — каза Виктор. Произнесе го „фил а ̀нтроп“. — Добре, че от време на време по някой умира, че кой знае колко дрогирани отрепки се търкалят на онова бунище заедно с него. Така или иначе — когато отидем там, колкото по-малко говорите, толкова по-добре. Няма да очакват да водим светски разговори. Това е съвсем делова среща. Ще мине бързо. Дай му чека, Боря.

Борис каза нещо остро на руски.

— Не, той трябва да го даде лично. Да го получат от неговите ръце. И на чека, и на вносната бележка беше отпечатано името Фаруко Франтишек, „Ситизън Банк“, Ангуила, което допълнително усили усещането за пътуване насън, сякаш бях понесен по някаква бързо движеща се лента и вече нямаше как да спра.

— Фаруко Франтишек? Аз ли съм това? — при тези обстоятелства въпросът изглеждаше логичен — сякаш бях се откъснал от тялото си или най-малкото преминал отвъд хоризонта, на място, свободно от основни понятия от рода на идентичност.

— Не съм избирал името. Взех това, което можех да взема.

— И се предполага, че трябва да се представя така?

Нещо не беше наред с хартията, беше прекалено мека и тънка, а фактът, че на документите пишеше „Ситизън Банк“, а не „Ситизънс Банк“, ги караше да изглеждат неестествено.

— Не, Чери ще те представи.

Фаруко Франтишек. Опитах се безмълвно да изпробвам името, да го превъртя на езика си. Макар да не беше лесно за запомняне, беше достатъчно звучно и чуждестранно, за да носи в себе си нещо от неестествената плътност на тези сякаш загубени в пространството образи — черни улици, трамвайни релси, после отново калдъръм и неонови ангели — бяхме се върнали пак в стария град, пропит от история, непознаваем, канали, стойки с наредени велосипеди, коледни светлини, потрепващи по тъмните води.

— Кога смяташе да му го кажеш? — обърна се Виктор-Чери към Борис. — Нали трябва да знае името си.

— Е, сега вече го знае.

Непознати улици, необясними завои, безлики пространства. Дори бях престанал да се опитвам да чета табелките с имената на улиците и да съхраня известна представа къде се намираме. От всичко около мен — от всичко, което можех да видя — единственото, което можеше да послужи за ориентир, беше луната, плуваща високо над облаците — но и тя, макар и ярка и пълна, кой знае защо изглеждаше някак нестабилна, лишена от тежест, не чистата, сигурна луна над пустинята, а по-скоро нещо като празничен светлинен ефект, който може да изгасне с натискането на един клавиш на компютъра или пък да отплува нанякъде в мрака и да изчезне от поглед.