Дона Тарт - Щиглецът

— Закриляни от ангелите, как пък не — прошепна ми Борис, който се беше промъкнал незабелязано в закусвалнята, заставайки от другата ми страна.

Не отговорих. Дори след толкова много години за нас беше изключително лесно да си възвърнем навика да шушукаме, свели глави един към друг, като в часовете на Спирсецкая, но в тази ситуация подобно поведение като че ли не беше препоръчително.

— Дойдохме навреме — каза Борис. — Но един от техните хора не се е появил. Затова „Грейтфул Дед“ е толкова нервен. Искат от нас да почакаме, докато дойде и той! Вината е тяхна, те променяха прекалено често мястото на срещата.

— Какво става?

— Остави Витя да се оправя — каза той, побутвайки с носа на обувката си някаква смачкана топчица с козина на пода — попитах се да не е мишка, преди да осъзная, че става дума за играчка за котка, една от многото, разпилени наоколо до напъханата под една маса за четирима котешка тоалетна с пясък на буци, потъмнял от урина и непочистен от изпражнения.

Задавах си въпроса как една мръсна котешка тоалетна, поставена на място, на което беше много вероятно клиентите да стъпят в нея, би могла да бъде уместна в заведение, където се поднасяше храна (да не говорим пък доколко привлекателно, хигиенично и дори законно беше това), когато осъзнах, че вече никой не говореше и двама души се бяха обърнали към мен и Гюри — Виктор-Чери и старият невротик, който, с изражение на неуверено очакване, пристъпи напред, а очите му се стрелкаха ту към мен, ту към чантата в ръката на Гюри. Гюри пристъпи напред услужливо, отвори чантата и я остави на пода, свел угоднически глава, и отстъпи, за да позволи на дъртака да погледне вътре.

Той се взря вътре, присвивайки късогледо очи; сбърчи нос. После възкликна кисело и вдигна очи към Чери, който запази невъзмутимото си изражение. Последва нова размяна на неразбираеми реплики. Сивокосият изглеждаше недоволен. После той затвори чантата, изправи се и ме стрелна с поглед.

— Фаруко — казах нервно, забравил фамилното си име, надявайки се, че няма да се наложи да го кажа.

Чери ме подсети с поглед: документите .

— Ясно, ясно — казах и бръкнах в горния вътрешен джоб на сакото си за чека и вносната бележка — разгънах ги с жест, който се надявах да изглежда небрежен, хвърлих им един поглед, преди да ги подам…

Франтишек. Но точно когато протягах ръка — бам, бързо като порив на вятъра, който преминава през къщата в неочаквана посока и захлопва врата — Виктор-Чери пристъпи бързо зад сивокосия и го фрасна по тила с дръжката на пистолета, така силно, че шапката му отхвърча, той подви колене и се свлече със стон на земята. Индонезиецът, все така облегнат на стената, изглеждаше не по-малко изненадан от мен: той се наежи, очите му срещнаха моите с мълчалива изненада: „какво, да му…?“, сякаш въпрос между приятели, а аз не разбрах защо той не помръдва от мястото си, докато не хвърлих поглед зад себе си и не видях с ужас, че Борис и Гюри бяха насочили пистолети към него: Борис беше подпрял уверено дръжката на пистолета върху лявата си ръка, а Гюри държеше своя с една ръка, чантата с парите — в другата, и бавно отстъпваше назад към вратата.

Неочаквано се мерна някакъв образ; някой изскочи от кухнята в дъното: млада азиатка — не, беше момче; бяла кожа, неразбиращ, уплашен поглед, обхождащ помещението, пъстър шал с щампа „икат“ на главата, развяваща се дълга коса; изчезна бързо, както се беше появил.

— Има някой отзад — казах бързо и се заозъртах във всички посоки, стаята се въртеше около мен, сякаш бях на въртележка, сърцето ми биеше толкова бясно, че почти не можах да чуя собствените си думи и не бях сигурен дали някой друг ги е чул — или поне дали ги е чул Чери, тъй като той тъкмо вдигаше сивокосия, издърпвайки го за якето, после притисна гърлото му с една ръка, опря дулото на пистолета в слепоочието му и закрещя на онзи непознат източноевропейски език, влачейки го назад, докато индонезиецът се отдели предпазливо от стената с грациозно движение и впери в мен и Борис поглед, който ми се стори много продължителен.

— Мръсници такива ще съжалявате за това — каза той тихо.

— Ръцете, ръцете — отвърна с дружелюбен тон Борис. — Горе, за да ги виждам.

— Нямам оръжие.

— Няма значение, вдигни ги.

— Прав си — отвърна също така дружелюбно индонезиецът. Докато стоеше с вдигнати ръце, той започна да ме оглежда от горе до долу — почувствах ледени тръпки, когато осъзнах, че той иска да запомни лицето ми, запечатва го в своята база данни — после погледна Борис.