Дона Тарт - Щиглецът

— Знам кой си — каза той.

Светлината на хладилника за плодови сокове създаваше усещането, че сме в подводница. Чувах собствения си дъх — вдишване, издишване, вдишване, издишване. Звън на метал в кухнята. Неясни викове.

— На пода, ако обичаш — каза Борис и посочи с глава. Индонезиецът коленичи покорно и после — много бавно — се отпусна по очи. Но не изглеждаше смутен или уплашен.

— Знам кой си — повтори той с малко приглушен глас.

С ъгълчето на окото си забелязах как нещо се стрелна бързо, толкова бързо; че трепнах: котка, черна като дявол, като оживяла сянка, късче мрак, което се шмугна в мрака.

— Е, кой съм тогава?

— „Боря от Антверпен“, нали? — не беше истина, че няма оръжие; дори аз виждах издутината до мишницата му. — Боря Поляка? Боря Марихуаната? Приятелчето на Хорст?

— И да е така, какво от това? — осведоми се с приятелски тон Борис.

Мъжът мълчеше. Борис, отмятайки косата от очите си с рязко движение на главата, изсумтя присмехулно и се канеше да направи някаква саркастична забележка, но тогава Виктор-Чери се появи в дъното на закусвалнята, сам, измъквайки нещо — като че ли белезници — от джоба си, и сърцето ми подскочи, когато видях под мишницата му пакет с очакваните размери, увит в меко бяло платно и увързан с пъстър канап за опаковане на подаръци. Той притисна гърба на индонезиеца с коляно и започна да наглася белезниците на китките му.

— Излез — обърна се към мен Борис и повтори — мускулите ми бяха блокирали, като схванати — побутвайки ме леко: — Върви! Влез в колата.

Озърнах се неразбиращо — не виждах вратата, нямаше врата; после я видях и се насочих към нея толкова бързо, че се подхлъзнах на една котешка играчка и едва не паднах, но излязох и се озовах пред пухтящия край тротоара „Рейндж Роувър“. Гюри пазеше отпред, на улицата, под заръмелия току-що дъждец — „Влизай, влизай“, изсъска той, плъзна се на задната седалка и ми махна с ръка да го последвам, точно в мига, в който Борис и Чери изскочиха от ресторанта, качиха се бързо в колата и ние потеглихме полека, с умерена скорост, напълно в разрез с досегашното напрежение.

В колата, която отново беше излязла на централната улица, всички ликуваха: смях, удряне на разперени длани, а моето сърце се блъскаше толкова силно в гърдите, че едва успявах да дишам.

— Какво става? — казах с пресипнал глас няколко пъти — задъхвайки се, гледайки ту един, ту друг от тях, а те упорито не ми обръщаха внимание, бърбореха насечено на някаква смесица от руски и украински, и четиримата, включително Шърли Темпъл. — Говорете на английски !

Борис се обърна към мен, бършейки очи, й прехвърли ръка през раменете ми.

— Промяна в плановете — каза той. — Стана в движение — импровизирахме. Не бихме могли да очакваме нищо по-добро. Техният трети човек не се появи.

— И вие се възползвахте от това, че бяха по-малко на брой.

— Спипахме ги!

— По бели гащи! Със смъкнати гащи!

— Ти — произнасях задъхано думите, — ти каза, че няма да употребите оръжие…

— Е, никой не пострада, нали така? Каква разлика има?

— А защо просто не платихме?

— Защото се възползвахме от късмета си! — той вдигна ръце във въздуха. — Такъв шанс се явява веднъж в живота! Имахме тази възможност! Какво можеха да направят? Те бяха двама — а ние четирима. Ако имаха ум в главата, нямаше да ни пуснат да влезем. И — да, знам, бяха само четиридесет хиляди, но защо да им плащам дори цент, ако не се налага? Защото са откраднали моя собственост? — Борис се изкиска. — Видя ли изражението му? На Грейтфул Дед? Когато Чери го фрасна по тиквата?

— Знаете ли защо мрънкаше дъртият козел? — обърна се ликуващо към мен Виктор. — Искаше парите в евро! „Какво, долари?“ — той наподоби киселото изражение на сивокосия. — „Донесли сте ми долари?“

— На бас, че сега му се иска да беше прибрал доларите.

— На бас, че му се иска да си беше мълчал.

— Иска ми се да можех да чуя разговора му със Саша.

— Иска ми се да знаех името на този тип, който не дойде. Защото бих го почерпил с едно питие.

— Чудя се къде ли е.

— Сигурно у дома под душа.

— Разучава Библията.

— Гледа „Коледна песен“ по телевизията.

— Най-вероятно е объркал мястото и чака другаде.

— Аз… — гърлото ми беше толкова свито, че се налагаше да преглътна, преди да проговоря. — Ами онова хлапе?

— Моля?

Валеше, ситен дъждец потропваше по предното стъкло. Улиците бяха черни и лъскави.

— Момче. Или момиче. Помощник в кухнята. Какъвто и да беше.