Дона Тарт - Щиглецът

— Не — каза рязко Борис, отмятайки косата от очите си.

Мартин примигна с престорено учудване.

— Какво каза?

— Не.

— Какво? — Мартин се разсмя. — Не ? Шегуваш ли се?

— Борис! Дай им я! — изпелтечих аз, както си стоях, вцепенен от ужас, а мъжът на име Фритс опря пистолета в слепоочието на Борис, после го хвана за косата и отметна главата му назад така рязко, че той простена.

— Знам — каза приятелски Мартин, хвърляйки ми колегиален поглед, сякаш искаше да каже: „Хей, тези руснаци — всичките са смахнати, не е ли така?“ — Хайде — продължи той, обръщайки се към Борис — дай я.

Борис изпъшка отново, когато мъжът до него го дръпна повторно за косата, и ми хвърли недвусмислен поглед над колата — разбрах какво иска да ми каже така ясно, както ако бе казал думите на глас, онова настоятелно, много характерно извиване на очите, което помнех от дните, когато крадяхме в магазините: „Бягай, Потър, дим да те няма!“

— Борис — казах, след като помълчах невярващо, — моля те, просто им я дай — но Борис само простена отново, отчаяно, когато Фритс заби рязко дулото на пистолета под брадичката му, а Мартин пристъпи напред, за да вземе картината от него.

— Отлично. Благодаря — каза той с безразличие, пъхна пистолета под мишницата си и започна да дърпа канапа, който Борис бе завързал на упорит мъничък възел. — Страхотно — пръстите му като че ли не му се подчиняваха много, и когато приближи, за да вземе картината, аз разбрах причината: беше се надрусал до ушите. — Така или иначе — Мартин хвърли поглед зад себе си, сякаш искаше да включи в шегата и отсъстващите си приятели, после отново насочи поглед към нас и отново сви безразлично рамене, — съжалявам. Откарай ги там, Фритс — допълни той, все така зает с картината, сочейки с глава един потънал в сенки като тъмница ъгъл на паркинга, по-тъмен от останалите, и когато Фритс се извърна за миг от Борис, за да посочи към мен с пистолета — „хайде, хайде, ти също“ — осъзнах, изстинал от ужас, че Борис бе разбрал какво ще се случи от мига, когато ги видя: затова бе поискал да избягам, или поне да се опитам да го сторя.

Но в краткия миг, през който Фритс направи този жест с пистолета към мен, нито един от нас не гледаше към Борис, чиято цигара внезапно отлетя в порой от искри. Фритс изкрещя и плесна с длан бузата си, после залитна назад, дърпайки яката около врата си, където бе паднала цигарата. В същия миг Мартин — вниманието му беше насочено към картината, той стоеше от другата страна на колата, точно срещу мен — вдигна поглед и аз все още се взирах неразбиращо в него над покрива на колата, когато някакъв пукот от дясната ми страна, три пъти, бързо едно след друго, ни накара да се обърнем бързо настрана. Когато пукотът се чу за четвърти път (аз се присвих, затворил очи), топла струя кръв плисна над покрива на колата в лицето ми, а когато отворих отново очи, видях как младият азиатец отстъпва ужасен и плъзга ръка по предницата на дрехата си — в кървави петна като престилка на касапин; аз от своя страна се взирах в осветения надпис Betaalautomaat op 196 196 (хол.) паркинг-автомат горе — Б.пр. на мястото, където досега виждах главата на Борис; кръв се лееше изпод колата, а Борис лежеше на пода, подпрян на лакти, опитваше се да се изправи, нямаше как да разбера ранен ли е или не, и сигурно съм изтичал към него, без да мисля, защото в следващия миг вече бях от другата страна на колата и се опитвах да му помогна, кръв имаше навсякъде, Фритс не приличаше на нищо, свлякъл се, опрян на колата, с дупка с размерите на бейзболна топка отстрани на главата, и аз тъкмо бях забелязал, че пистолетът на Фритс се търкаля на земята, когато чух Борис да възкликва рязко и пред нас застана Мартин, присвил очи, с кръв по ръкава; притиснал с едната си ръка другата над лакътя, той се опитваше да вдигне пистолета си.

Беше се случило, още преди да се случи, като прескачано на филмов кадър, прехвърлило ме напред във времето, защото нямам никакъв спомен за това как съм вдигнал пистолета от пода, усетих само отката, толкова силен, че отметна ръката ми нагоре във въздуха, и действително не чух изстрела, преди да усетя отката, а гилзата отлетя и ме удари в лицето, и аз стрелях отново, полузатворил очи заради шума, ръката ми подскачаше при всеки изстрел, спусъкът не поддаваше лесно на натиск, движеше се тежко, сякаш се опитвах да затворя врата, а езичето на бравата отказваше да щракне, пукотът на прозорците на колата, Мартин, вдигнал ръка, експлодиращо стъкло, късове бетон отхвърчаха от един стълб, бях улучил Мартин в рамото, мекият сив плат беше тъмен, прогизнал, по него се разливаше черно петно, миришеше на кордит, оглушителното ехо се забиваше така дълбоко в черепа ми, че усещането не беше толкова като реален звук, достигащ до тъпанчетата ми, колкото сякаш някаква стена се бе издигнала рязко в съзнанието ми, изтласквайки ме назад към тежкия вътрешен мрак от детството, и тогава Мартин насочи своите очи на пепелянка към моите и се отпусна напред, подпирайки пистолета върху покрива на колата, и аз стрелях отново и го улучих над окото, червена експлозия, аз трепнах и тогава, някъде зад гърба ми, се разнесе тропот на тичащи крака по бетона — момчето с бялото палто тичаше по рампата към изхода с картината под мишница, тичаше нагоре по рампата, към улицата, екове се гонеха между облицованите с плочи стени, и аз едва не стрелях и подир него, но моментът беше напълно различен, бях се обърнал настрани от колата, приведох се, опрял ръце на коленете си, пистолетът беше на земята, нямах спомен да съм го изпускал, но чувах звука, изтракването му на пода, и тракането продължаваше, аз продължавах да чувам ековете и да чувствам вибрациите на пистолета по ръката си, докато повръщах, превит на две, а кръвта на Фритс се стичаше и съсирваше по езика ми.