Дона Тарт - Щиглецът

— Забрави. Нищо особено. Боже мили, Потър — той тръгна обратно към колата, почти тичаше, и аз забързах, за да го настигна, изпаднал в паника, че може да го загубя, да остана сам. — Мартин! Това копеле беше с тежък диабет, от години се надявах да пукне. Грейтфул Дед — и за него съм ти задължен! — каза той, пъхвайки пистолета с къса цев в джоба си, а после… измъкна от горния си джоб пакетче с бял прах, което отвори и поръси наоколо с него.

— Готово — каза той, отупа дланите си и отстъпи, залитайки леко; лицето му беше пепелявосиво, очите — неподвижни, и дори когато ме гледаше, сякаш не ме виждаше. — Това е всичко, което ще търсят. Мартин също сигурно има дрога по себе си, беше надрусан, забеляза ли? Затова беше толкова бавен — и Фритс също. Не са очаквали това повикване — не са предполагали, че ще им се отвори работа тази нощ. Господи — той стисна здраво клепачи, — какъв късмет имахме! — Потеше се, беше мъртвешки бледен, бършеше челото си. — Мартин ме познава, знае какво нося със себе си, не очакваше, че нося и онзи, другия пистолет, а що се отнася до теб… за теб те изобщо не мислеха. Влизай в колата — допълни той. — Не, не — стисна ме за ръката; последвах го откъм страната на шофьора като сомнамбул, — не тук, тук е сплескано. О — той се закова на място, последва сякаш цяла вечност мълчание в трепкащата, зеленикава светлина, — после тръгна, залитайки, към собствения си пистолет, хвърлен на пода, избърса го с кърпа, която извади от джоба си и — държейки го внимателно, през кърпата — го хвърли отново на пода.

— Пфуу — каза той, опитвайки се да си поеме дъх. — Това ще ги обърка. Ще се опитват да открият истинския му собственик с години — той спря, притиснал ранената си ръка с другата: огледа ме от глава до пети. — Можеш ли да шофираш?

Не бях в състояние да отговоря. Бях зашеметен, замаян, треперех. Сърцето ми, за миг сякаш спряло заради шока от студената вода, сега пулсираше с тежки, отсечени, болезнени удари, като юмрук, блъскащ отвътре гръдния ми кош.

Борис поклати бързо глава, издаде някакъв звук, нещо като „ц-ц-ц“.

— От другата страна — каза той, когато краката ми се задвижиха сякаш по своя воля и аз отново тръгнах след него. — Не, не — той ме поведе обратно, отвори предната врата към мястото до шофьора, и ме побутна леко.

Бях подгизнал, треперех, повдигаше ми се. На пода се търкаляше пакетче дъвки „Стиморол“. Пътна карта: „Франкфурт — Офенбах — Ханау“.

Борис заобиколи колата, оглеждаше я. После се върна, пристъпвайки предпазливо, към шофьорското място — стъпваше ту вляво, ту вдясно, в желанието си да не се изцапа с кръв, седна зад волана, стисна го с две ръце и си пое дълбоко дъх.

— Окей — каза той, издишвайки продължително, говорейки сам на себе си като пилот, който се кани да потегли на някаква мисия. — Стягам се. Ти също. Работят ли стоповете? Габаритите? — потупа джобовете си, нагласи се на седалката, включи парното и го увеличи. — Има предостатъчно бензин — това е добре. Седалките се отопляват, ще се сгреем. Не бива да ни спрат — поясни той. — Защото аз не бива да шофирам.

Чуваха се всякакви леки шумове: поскърцваха кожените седалки, от мокрия ми ръкав капеше вода.

— Не може ли да шофирам аз? — попитах в тежката, ехтяща тишина.

— Е, аз мога — каза той, като че ли се защитаваше. — Шофирал съм. Аз… — той запали двигателя и потегли на заден ход, обгърнал с една ръка моята облегалка, — е, защо според теб имам шофьор? За такава превземка ли ме имаш? Отнета ми е книжката — той вдигна пръст, — за шофиране след употреба на алкохол.

Притворих очи, за да не виждам окървавената, свлякла се на пода купчина, покрай която минавахме.

— Затова, нали разбираш, ако ни спрат, ще пуснат името ми в компютъра, а това е нещо, което не искаме да се случва — бръмченето в главата ми беше толкова яростно, че едва успявах да чуя думите му. — Ще трябва да ми помагаш. Например да следиш за пътните знаци и да не ме оставяш да минавам по автобусните ленти. Тук велосипедните пътеки са червени, по тях също не може да се минава с кола, така че трябва да следиш и за тях.

Озовахме се отново на „Овертоом“ и се насочихме обратно към центъра на Амстердам: ключарски услуги, офис на агенция за набиране на служители, „Дигитален печат“, „Хаджи Телеком“, „Неограничена наслада“, надписи на арабски, прелитащи светлинни ленти, беше като кошмар, никога нямаше да успея да се измъкна от тази проклета улица.

— Божичко, по-добре да намаля — каза мрачно Борис. Изглеждаше съсипан, погледът му беше изцъклен. — Trajectcontrole 197 197 (хол.) камера за контрол на скоростта — Б.пр. . Гледай заедно с мен за знаците.