Дона Тарт - Щиглецът

нищо особено, а ти?

нищо особено, а, хей, разбрах, че вие с Китси ще се жените, татко ми каза супер

да, супер, но ние няма да можем да дойдем, татко има някакво мероприятие в яхтклуба

хей, това е кофти

и после ние отивахме нанякъде заедно Анди и аз с тежки куфари щяхме да тръгнем с лодка, по канала, но Анди започна с неговото никакви такива, няма да ме качиш на тази лодка а аз казвах ясно разбирам, затова разглобих яхтата чарк по чарк за да натъпча частите в куфара си, щяхме да я пренесем по суша, с платната и всичко останало, такъв беше планът, достатъчно беше да следваш каналите и те щяха да те отведат до мястото, на което искаш да отидеш или може би до мястото, от което си тръгнал но работата се оказа по-сложна отколкото си бях представял, да разглобиш цяла яхта, беше по-различно от разглобяването на стол или маса и частите бяха прекалено големи за да ги приберем в багажа имаше една огромна перка която се опитвах да натъпча заедно с дрехите си и Анди скучаеше и стоеше настрана и играеше шах с някакъв човек който не ми харесваше и каза ами ако не можеш да подготвиш плановете предварително, ще ти се наложи да съобразяваш в движение.

Събудих се, вдигайки рязко глава, гадеше ми се, сърбеше ме цялото тяло, като че ли под кожата ми пълзяха мравки. Сега, когато организмът ми вече не беше под въздействието на наркотика, паниката се върна с двойна сила, тъй като очевидно бях болен, вече нямаше как да отрека треската и потенето. След като се довлякох до банята и повърнах отново (този път не беше забавно наркоманско повръщане, а обичайната гадост), аз се върнах в стаята и загледах сакото и шала си, които лежаха, опаковани в найлон, в долната част на леглото и си казах, потръпвайки, че съм имал голям късмет. Всичко завърши добре (наистина ли?), но можеше и да не стане така.

Измъкнах несръчно сакото от найлоновия плик — подът под мен се полюшваше приспивно, сякаш бях на кораб, затова се принудих да се опра на стената, за да не падна, взех очилата си и седнах на леглото, за да огледам дрехите и шала на светлината. Платът изглеждаше поизтъркан, но иначе всичко беше наред. От друга страна, като че ли не можех да бъда сигурен. Беше прекалено черен. Ту виждах петна, ту не ги виждах. Очите ми все още не функционираха правилно. Може би всичко беше някакъв номер — може би, ако слезех във фоайето, щях да открия, че там ме чакат ченгета — но не — пропъдих тази мисъл — това беше смешно. Биха запазили дрехите, ако бяха намерили нещо подозрително по тях, нали? Със сигурност нямаше да ги върнат почистени и изгладени.

Все още бях наполовина не на този свят: не бях на себе си. По някакъв начин сънят ми за яхтата се беше процедил в действителността и белязал хотелската стая, така че тя си беше стая, но същевременно и каюта: с вградени шкафове (над леглото ми и високо на стените), със спретнат месингов обков, лъснати, както се прави на борда на кораб. Корабната мебел; полюшването на палубата; и плисъкът на черната вода отвън, в канала. Бълнуване: реех се, откъснал се от котва. Отвън нямаше и следа от вятър, мъглата беше гъста и слабата, пепелява светлина на уличните лампи се разсейваше в нея, омекотена, като застинало сияние.

Сърбеше ме, сърбеше ме. Кожата ми гореше. Гадеше ми се, главата ми се цепеше от болка. Колкото по-голяма разточителност бях проявил с наркотика, толкова по-силно беше страданието — душевно и физическо — когато ефектът му избледнееше. Отново се върнах към късчето плът, отхвърчало от челото на Мартин, но този път усещането беше по-интимно, почти сякаш го чувствах отвътре, всеки удар на пулса, всяко избликване на кръвта, и — нещо дори по-лошо, по-дълбоко, до точката на замръзване — картината, изчезналата картина. Окървавената дреха, отекващите стъпки на бягащото хлапе. Пълен мрак. Катастрофа. За хората — пленници на биологичните закони — нямаше милост: поживявахме малко, суетяхме се за кратко насам-натам и после умирахме, гниехме като боклук в земята. Времето ни унищожаваше много скоро. Но да унищожиш, или да изгубиш нещо неподвластно на смъртта — да разкъсаш връзки, по-силни от отмиращите с времето — това беше съвсем различна, метафизична раздяла, придаваща удивителен, нов вкус на отчаянието.

Баща ми — на масата за бакара, в климатизираната среднощна зала. Във всичко винаги има нещо повече от това, което виждаш, на някакво скрито ниво. Някои от по-мрачните прояви и настроения на съдбата. Той се съветваше със звездите, чакаше да направи големите залагания, когато Меркурий беше ретрограден, посягаше към познание, намиращо се отвъд границите на познатото. Черното беше щастливият му цвят, девет — щастливото му число. Още една чаша, приятелю! „Съществува една висша схема и ние сме част от нея“. И все пак, ако се поровиш по-дълбоко под тази идея за висша схема (нещо, което той като че ли никога не си бе дал труда да направи), попадаш на пустота, толкова черна, че унищожаваше безусловно всичко, което някога си виждал или възприемал като светлина.