Дона Тарт - Щиглецът

А после аз отклоних поглед за миг и когато погледнах отново, видях отражението й зад себе си, в огледалото. Гласът ми изневери. По някакъв начин разбирах, че нямам право да се обръщам — това беше в разрез с правилата, каквито и да бяха правилата на това място — но ние можехме да се видим един друг, очите ни можеха да се срещнат в огледалото, и нейната радост, задето ме виждаше, беше не по-малка от моята, че виждам нея. Беше самата тя. Въплътено присъствие. В присъствието й имаше духовна реалност, дълбочина, послание. Тя се намираше между мен и мястото, откъдето бе дошла, каквото и да бе то, каквато и да бе страната отвъд. И всичко се въртеше около момента, в който очите ни се срещнаха, изненадата, развеселения поглед на красивите й сини очи с тъмни кръгове около ирисите, светлосини очи, изпълнени със светлина: здравей! Обич, прозрение, тъга, закачлива усмивка. В образа имаше движение и покой, покой и промяна — целият заряд и вълшебство на картина от велик художник. Десет секунди, вечност. Пълен кръг, път назад към нея. Можеше да го осъзная за миг, да живея в този миг завинаги: тя съществуваше само в огледалото, в пространството на тази рамка, и макар че не беше жива, не можеше да се каже точно, че е жива, не беше и мъртва, защото още не беше родена и същевременно никога не е била неродена — и странно, но същото се отнасяше и до мен. И аз знаех, че тя може да ми каже всичко, което искам да знам (живот, смърт, минало, бъдеще), въпреки че той беше вече тук, в усмивката й, отговорът на всички въпроси, предколедната усмивка на човек, съхраняващ тайна, толкова прекрасна, че не иска да я издаде преждевременно, все още не: „е, ще трябва да почакаш и ще разбереш, нали?“ Но тъкмо когато тя понечи да проговори — въздъхвайки примирено и с обич, онази толкова позната ми въздишка, която мога да чуя и сега — аз се събудих.

Когато отворих очи, беше сутрин. Всички лампи в стаята продължаваха да горят, аз лежах под завивките, но нямах никакъв спомен как съм се озовал под тях. Всичко продължаваше да е окъпано, наситено с нейното присъствие — с по-голяма от привичната широчина, височина и дълбочина, в рамка с цветовете на дъгата, сякаш породена от някаква оптическа игра, и помня как си казах, че сигурно така се чувстват хората, след като са им се явили светци — не че майка ми беше светица, но появата й беше внезапна и изумителна като пламък, грейнал в тъмна стая.

Все още полузаспал, аз се отпуснах под завивките, полюшван от сладкия спомен за съня, който се плискаше тихо около мен. Дори нахлуващите от коридора утринни звуци приемаха атмосферата и цвета на нейното присъствие; защото в полусънното ми състояние ми се струваше, че ако се заслушам внимателно, мога да доловя характерния лек, бодър шум от стъпките й, примесен в потракването на подносите в количката на румсървиса по коридора, в свистенето на въжетата на асансьора, отварянето и затварянето на вратите му: много градски звук, звук, който свързвах със Сътън Плейс и с нея.

После, внезапно, разкъсвайки последните нишки на биологичната луминесценция, останала след съня, екна звън на камбани откъм близката църква, толкова силен, че аз се изправих в леглото, обзет от паника, и затърсих очилата си. Бях забравил какъв ден беше днес: Коледа.

Изправих се неуверено на краката си и отидох до прозореца. Камбани, камбани. Улиците бяха бели и пусти. Скреж блестеше по керемидите на покривите; отвън, на „Херенграхт“, танцуваха и прехвърчаха снежинки. Ято черни птици грачеха и се виеха над канала, изпълвайки небето с трескаво оживление, стрелкаха се със замах встрани и вълнообразно като едно компактно, интелигентно цяло, завихряха се, и движенията им сякаш преминаваха в мен на клетъчно ниво, бяло небе, снежни вихрушки и буен, брулещ вятър, за какъвто говорят поетите.

Първият закон на реставраторите. Никога не прави нещо, ако не си сигурен, че можеш да го премахнеш.

Взех душ, избръснах се и се облякох. После разчистих спокойно и опаковах багажа си. Трябваше да намеря начин да върна пръстена и часовника на Гюри, ако предположим, че той беше все още жив, нещо, в което все повече се съмнявах: само часовникът струваше цяло състояние — серия BMW7, с равностойността можеше да се направи първоначална вноска за покупка на апартамент. Щях да ги изпратя с куриерска служба на Хоуби, за да ги съхранява, и да оставя бележка с името му за Гюри на рецепцията — за всеки случай.

Заскрежени стъкла на прозорците, снегът придаваше призрачен вид на калдъръмените улици, затрупани, безмълвни, нямаше никакво движение, наслагване на векове, четиридесетте години на двайсети век, под които прозираха четиридесетте на седемнайсети.