Дона Тарт - Щиглецът

В много отношения изчезването на баща ми от нашия живот носеше облекчение. Няма съмнение, че на мен той не ми липсваше особено, а и майка ми като че ли не тъгуваше по него, но се натъжи, когато се наложи да освободи икономката ни, Чинция, защото нямаше с какво да й плаща (Чинция се бе разплакала и бе предложила да остане и да работи без пари; но майка ми й намери почасова работа в същата сграда, и сега тя работеше за една млада двойка с бебе; горе-долу веднъж седмично тя се отбиваше на кафе при майка ми, все в същата престилка, която носеше над дрехите си, когато чистеше). Без много драматизъм снимката на баща ми — по-млад, загорял, застанал в горната част на някаква ски-писта — бе смъкната от стената, и бе подменена с друга, на която се виждахме ние с майка ми в Сентръл Парк. Майка ми оставаше будна до късно нощем, прехвърляйки сметки с калкулатор. Въпреки че наемът на апартамента беше утвърден от общината и не можеше да се променя, свързването на двата края без заплатата на баща ми беше ежемесечно приключение, тъй като, какъвто и да бе животът, който бе запланувал за себе си, той очевидно не предполагаше изплащане на издръжка за сина му. Общо взето, ние нямахме нищо против да перем сами дрехите си в пералнята в мазето, да ходим на кино на дневни, вместо на по-скъпите вечерни прожекции, да ядем вчерашно печено и да си вземаме за вкъщи евтина китайска храна (макарони, яйца „фу йънг“), да броим дребни монети и да ги събираме за автобусни билети. Но през онзи ден, докато се влачех към къщи от музея — мокър, премръзнал, с толкова силно главоболие, че достигаше чак до зъбите — ми хрумна, че сега, когато баща ми вече не беше с нас, никой на този свят няма да се загрижи особено за майка ми и мен; никой не седеше у дома и не се питаше къде се губим цяла сутрин и защо не сме се обаждали. Където и да беше той, някъде сред своя Нов Живот (в тропиците или прериите, в някое малко скиорско градче или в някой от големите градове на Америка), той със сигурност беше прикован към телевизора, лесно беше да си представя, че може би започва дори малко да се изнервя и вълнува, както му се случваше някога, когато гледаше впечатляващи новинарски репортажи, които нямаха нищо общо с него — за урагани и мостове, рухнали в някой далечен щат. Но дали щеше да се разтревожи дотолкова, че да се обади, за да провери как сме? Вероятно не — също както не би се обадил и в някогашния си офис, за да разбере какво става, въпреки че вероятно щеше да се замисли за бившите си колеги, които работеха в центъра на града и да се запита как ли са всички онези писарушки и виртуози на сметалото (както ги наричаше той) в небостъргача на „Парк Авеню“ №101. Дали секретарките се бяха уплашили, дали не бяха събрали снимките от бюрата си, дали не бяха свалили обувките с токове, сложили маратонките си и тръгнали към дома? А може би се бяха струпали на четиринайсетия етаж, в унило подобие на парти, може би хората си поръчваха сандвичи и се събираха край телевизорите в конферентните зали?

Въпреки че пътят към къщи ми се стори безкраен, не си спомням много от него, освен сивата, студена атмосфера на забуленото от дъжда Медисън Авеню — чадъри се люшкаха, тълпите по тротоарите се движеха като безмълвен поток към центъра, напомняха ми на онова безлико гъмжило, което бях виждал на черно-белите снимки от банковите фалити и опашките за хляб от трийсетте години. Заради главоболието и дъжда за мен светът се бе свил до такъв тесен, малък кръг, че не бях в състояние да видя много повече от присвитите гърбове на хората пред мен на тротоара. Всъщност главата ме болеше толкова силно, че почти не виждах накъде вървя; няколко пъти едва не ме блъснаха коли, когато стъпвах на пешеходната пътека, без да погледна към светофара. Като че ли никой не знаеше какво точно се е случило, макар че от гърмящото радио в паркирано такси дочух думите „Северна Корея“, а от неясните разговори на минувачите долових думите „Иран“ и „Ал Кайда“. Един кльощав чернокож мъж с коса на плитчици, мокър до кости от дъжда, крачеше напред-назад пред музея „Уитни“, забиваше юмруци във въздуха и крещеше, без да се обръща конкретно към някого: „Стягай се, Манхатън! Осама бин Ладен ни друсна отново!“.

Макар че се чувствах отпаднал и ми се искаше да седна някъде, успявах някак да накуцвам с неуверени крачки напред като силно повредена механична играчка. Полицаи жестикулираха; полицаи свиркаха и насочваха хората насам-натам. Вода се стичаше от върха на носа ми. Отново и отново, докато примигвах, за да пропъждам дъждовните капки от очите си, в ума ми се въртеше една мисъл: трябваше да се прибера вкъщи, при майка си, колкото можех по-бързо. Тя сигурно ме очакваше в апартамента, извън себе си от притеснение; сигурно скубеше косата си от тревога и се проклинаше, че ми бе взела телефона. Всички имаха проблеми със свързването по телефона и пешеходците се редяха на опашки от по десет-двайсет души пред новите улични телефони. „ Мамо“ , повтарях на ум, „мамо“ , опитвайки се да й изпратя с помощта на телепатията вест, че съм жив. Исках тя да знае, че с мен всичко е наред, но същевременно си спомням как си повтарях, че е по-добре да вървя, вместо да тичам; не ми се искаше да припадна по пътя към къщи. Какъв късмет, че тя беше излязла от залата само минути преди взрива! Беше ме изпратила към самия център на експлозията; сигурно мислеше, че съм мъртъв.