Дона Тарт - Щиглецът

В блъсканицата никой не ме забеляза. В продължение на няколко мига тичах безсмислено нагоре-надолу по улицата, а дъждът обсипваше с пръски лицето ми. Накъдето и да погледнех, около мен се стрелкаха отражения на собствената ми паника. Наоколо се въртяха и надигаха сляпо вълни от хора: полицаи, пожарникари, хора със защитни каски, възрастен мъж, притиснал счупения си лакът към тялото си и жена с разкървавен нос, побутвани към Седемдесет и девета улица от един объркан полицай.

Никога не бях виждал толкова много пожарникарски коли на едно място: на отделение 18, на „Файтинг 44“, на Първи спасителен отряд, кола номер 4, „Гордостта на централните квартали“. Промушвайки се през морето от паркирани коли и черни служебни шлифери, забелязах една линейка на доброволческата еврейска организация „Хатзола“: на задния капак имаше надпис на иврит, а през отворените врати се виждаше нещо като малка осветена болнична стая. Санитари се бяха привели над една жена и се опитваха да я накарат да легне, докато тя се боричкаше да се изправи. Сбръчкана ръка с лакирани в червено нокти се вкопчваше напразно във въздуха.

Почуках с юмрук на вратата.

— Трябва да се върнете вътре — извиках. — Там има още хора…

— Има втора бомба — изкрещя в отговор един от санитарите, без да ме погледне. — Наложи ни се да евакуираме…

Не ми остана време да осмисля отговора, защото един огромен полицай връхлетя светкавично върху мен; беше с масивна глава, подобен на булдог, с издути мускули на ръцете като състезател по вдигане на тежести. Сграбчи ме грубо за ръката над лакътя и започна да ме влачи и бута към другата страна на улицата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева той, заглушавайки възраженията ми, докато аз се опитвах да се изтръгна от хватката му.

— Сър… — една жена с окървавено лице приближи до нас, опитвайки се да привлече вниманието му — сър, струва ми се, че ръката ми е счупена…

— Бягайте надалеч от сградата! — изкрещя й той, бутна ръката й и продължи, обръщайки се към мен: — Бягай!

— Но…

Той ме бутна с две ръце така силно, че аз залитнах и едва не паднах.

— БЯГАЙТЕ НАДАЛЕЧ ОТ СГРАДАТА! — изрева той отново и размаха ръце така, че дъждобранът му се развя като криле. — ВЕДНАГА!

Дори не гледаше към мен; малките му, мечешки очички бяха заковани в нещо, което се случваше над главата ми, по-нагоре по улицата, и изразът на лицето му ме ужаси.

Бързо се запромушвах през тълпата от спасителни работници към отсрещния тротоар, малко преди Седемдесет и девета улица — озъртайки се за майка си, но не я видях никъде. Наоколо гъмжеше от линейки и болнични коли: „Спешна помощ Бет Израел“, болница „Ленъкс Хил“, болница „Ню Йорк Презбитериън“, парамедицински екип за спешна помощ от болницата „Кабрини“. Окървавен мъж в делови костюм лежеше проснат по гръб зад един декоративен жив плет от тисове, в малкия ограден двор на една от старите сгради по Пето Авеню. Там имаше опъната жълта полицейска лента, която плющеше и трептеше на вятъра — но подгизналите от дъжда полицаи, пожарникари и хора с каски на главите я вдигаха и преминаваха под нея, почти сякаш не я забелязваха.

Всички гледаха в посока, обратна на центъра — едва по-късно щях да разбера причината; на Осемдесет и четвърта улица (прекалено далеч, за да съм можел да видя нещо) сапьори от полицията обезвреждаха неизбухнала бомба, обливайки я с вода от водни оръдия. Искаше ми се да поговоря с някого, да се опитам да разбера какво се е случило, затова се опитах да се добера до една от пожарните коли, но полицаите сновяха из тълпата, ръкомахаха, пляскаха с ръце и избутваха хората назад.

Вкопчих се за дрехата на един пожарникар — беше млад, дружелюбен на вид, дъвчеше дъвка.

— Вътре има още хора! — изкрещях.

— Да, да, знаем — извика в отговор пожарникарят, без да ме гледа. — Наредиха ни да напуснем сградата. Ще ни кажат какво става след пет минути, и тогава ще ни пуснат да влезем обратно.

Някой ме бутна рязко по гърба.

— Не спирай, не спирай!

Чух как някой изпищя.

После нечий груб глас със силен акцент извика:

— Не ме пипай!

— ВЕДНАГА! Продължавай!

Още някой ме блъсна по гърба. Пожарникари се привеждаха от стълбите на пожарните коли и се взираха към храма на Дендур 13 13 Египетски храм, строен по нареждане на римския губернатор на Египет около 15 г. пр.Хр.; посветен на Изида, Озирис и на двама обожествени синове на местен владетел. От 1978 година — част от експозицията на музея „Метрополитън“. — Б.пр. ; полицаите се бяха наредили един до друг и стояха нащрек, неподвижни под дъжда. Препъвайки се покрай тях, повлечен от тълпата, виждах безизразни погледи, кимащи глави, крака, които несъзнателно потупваха в такт с обратното броене.