Дона Тарт - Щиглецът

После нещо сякаш прещрака. Дори не помня как се случи; просто изведнъж се озовах на друго място, тичах, тичах през помещения, в които нямаше нищо друго освен димна омара, която придаваше безплътност и нереалност на внушителния им вид. Преди залите бяха изглеждали доста ясно подредени, в криволичеща, но логична поредица, съгласно която всички коридори се вливаха като притоци в голяма река, водеща към магазина за сувенири. Но сега, докато се връщах през тях бързо и се движех в обратна посока, осъзнах, че пътят съвсем не е толкова ясен; постоянно се озовавах пред стени без врати и влизах в задънени помещения. Вратите и входовете не бяха там, където очаквах да ги открия; сякаш от нищото изникваха основи на колони без колони върху тях. Когато завивах прекалено бързо зад един ъгъл, едва не се блъснах в група стражи на Франс Халс: едри, грубовати, червендалести мъже, подпухнали от много бира, същински нюйоркски полицаи на бал с маски. Взираха се студено надолу към мен, с нетрепващи, развеселени погледи, и когато се съвзех, аз отстъпих назад и отново хукнах.

Дори в спокойни дни понякога се случваше да се залутам в музея (кръстосвайки зали с образци на изкуството от Океания, тотеми и издълбани канута) и понякога трябваше да моля някой от пазачите да ме ориентира. Особено объркващи бяха залите с живопис, защото ги пререждаха толкова често; и сега, докато тичах из пустите зали, в призрачния полумрак, все повече усещах надигането на страха. Мислех си, че знам пътя към главното стълбище, но скоро след като излязох от залите с тематични експозиции, всичко наоколо започна да ми изглежда непознато, и след като в продължение на минута-две вземах замаян, тичешком завои, без да съм уверен, че знам накъде се движа, установих, че окончателно съм се загубил. По някакъв начин бях успял да прекося залите с шедьоври на италиански майстори (образи на разпнатия Христос, учудени на вид светци, змии и готови за бой ангели), озовавайки се в секция „английски художници от осемнайсети век“ — част от музея, която бях посещавал рядко и не познавах. Пред мен се ширеха дълги, просторни пространства, подобни на лабиринт помещения, които напомняха на омагьосан замък — лордове в перуки и невъзмутимите красавици на Гейнсбъро наблюдаваха безразлично объркването ми. Тези просторни дворцови зали бяха вбесяващи, защото като че ли не водеха до стълбище, нито пък към някой от главните коридори, а само към други великолепни дворцови зали, същите като тях; почти се бях разплакал, когато изведнъж видях една почти незабележима врата в странична стена на залата.

Трябваше да се вгледаш много внимателно, за да видиш тази врата; беше боядисана в същия цвят като стените, врата от онези, които при обичайни обстоятелства държат заключени. Забелязах я само защото не беше затворена докрай — лявата й страна отзяваше от стената, или защото не я бяха затворили добре, или защото поради липсата на електричество заключващото устройство не функционираше, не знам. Все пак отварянето й не беше лесно — беше стоманена, тежка, и се наложи да я дърпам с всички сили. Внезапно — с пневматична въздишка — тя поддаде така неочаквано, че аз залитнах.

Промъквайки се през нея, се озовах в тъмен служебен коридор с много по-нисък таван. Аварийните светлини тук бяха много по-слаби, отколкото в галерията, затова трябваше да изминат няколко мига, преди очите ми да се приспособят към мрака.

Коридорът сякаш се простираше на мили напред. Запристъпвах боязливо, надничайки в онези офиси, чиито врати бяха открехнати. Камерън Гайслър, куратор. Мияко Фуджита, помощник-куратор. Имаше отворени чекмеджета, столовете бяха издърпани встрани от бюрата. На прага на един от кабинетите се търкаляше дамска обувка с висок ток.

Атмосферата на запустение беше невъобразимо зловеща. Имах чувството, че в далечината чувам сирени на полицейски коли, и може би дори говор по радиостанции и лай на кучета, но ушите ми пищяха толкова силно след експлозията, та си мислех, че може би така ми се струва. Все повече ме плашеше това, че не виждах никакви пожарникари, полицаи или охранители — всъщност не бях видял жива душа.

В служебната част на музея не беше толкова тъмно, че да ползвам фенерчето-ключодържател, но не беше и достатъчно светло, та да виждам добре. Намирах се в някаква част, подобна на архив или склад. Стените на кабинетите бяха покрити от пода до тавана с шкафове с метални лавици, на които бяха подредени пластмасови кутии като онези, които се ползват в пощите, и картонени кутии. Тесният коридор ме изнервяше, имах чувството, че стените ще ме смажат, а стъпките ми отекваха така влудяващо, че един-два пъти спрях и се обърнах, за да видя дали някой не върви зад мен.