Дона Тарт - Щиглецът

Когато чух пукота на обезвредената бомба и по Пето Авеню се надигна пресипнал рев като на футболен стадион, тълпата ме беше довлякла вече близо до Медисън. Полицаи — полицаи от транспортна полиция — размахваха ръце като вятърни мелници, отблъсквайки назад потока от зашеметени хора.

— Хайде, народе, движение, движение — те пореха тълпата, пляскайки с ръце. — Всички на изток, всички на изток.

Един полицай — едър мъж с козя брадичка и обица на ухото, като професионален кечист — се пресегна и блъсна някакво момче-доставчик на магазин с качулка на главата, което се опитваше да снима с мобилния си телефон, така че момчето се блъсна в мен и едва не ме повали.

— Полека! — изкрещя озлобено момчето — с висок, писклив глас, а полицаят го блъсна отново, този път така, че момчето падна по гръб в канавката.

— Глух ли си, приятелче? — извика той. — Разкарай се!

— Не ме докосвай!

— Ами какво ще кажеш, ако взема да ти пукна главата?

Между Пето Авеню и Медисън цареше истинска лудница; въпреки че движението на Седемдесет и девета улица беше спряно, тя беше претъпкана с полицейски и пожарни коли, циментови барикади и тълпи от крещящи, паникьосани, мокри до кости хора. Някои от тях се опитваха да избягат от Пето Авеню; други се блъскаха и се опитваха да си проправят път обратно към музея; много хора бяха вдигнали високо в ръцете си мобилни телефони, опитвайки се да снимат; други стояха неподвижни, с увиснали челюсти, докато тълпата се люшкаше около тях, и се взираха в черния дим, увиснал в дъждовното небе над Пето Авеню, като че ли отгоре се спускаха марсианци.

Сирени; бял дим, издигащ се на кълба от отдушниците на метрото. Бездомник, увит в мръсно одеяло, се луташе насам-натам, едновременно оживен и объркан. Озъртах се с надеждата да открия майка си в тълпата, наистина очаквах да я видя; за кратко време се опитах да плувам срещу течението на насочвания от полицаите поток (изправях се на пръсти, въртях глава, опитвайки се да видя), докато не осъзнах, че е безнадеждно да се опитвам да се върна назад и да се опитвам да я търся в този пороен дъжд, сред такава тълпа. „Просто ще я намеря у дома“, казвах си. Предполагаше се, че ще се видим у дома; у дома беше уговорката в случай на някакво объркване; тя трябва да е осъзнала колко безсмислено би било да се опитва да ме търси в тази блъсканица. Но напук на разумното обяснение ме пробождаше раздразнение, изпитвах разочарование — и докато вървях към къщи (главата ме болеше така, сякаш щеше да се пръсне, виждах всичко практически двойно), все се озъртах за нея, оглеждах непознатите, угрижени лица около мен. Тя беше успяла да излезе; това беше най-важното. Много зали са я делели от най-тежката експлозия. Нито едно от телата не беше нейното. Но независимо от постоянната ни уговорка, без значение колко разумно изглеждаше тя, аз все пак не успявах да повярвам докрай, че тя си е тръгнала от музея без мен.

Когато бях малък, четири-петгодишен, най-големият ми страх беше, че някой ден майка ми може да не се прибере от работа. Събирането и изваждането бяха полезни само дотолкова, доколкото ми помагаха да следя движението й (колко минути остават до момента, когато тя ще си тръгне от офиса? колко минути ще й трябват; за да стигне пеш от офиса до спирката на метрото?), и дори преди да се науча да броя, ме измъчваше страстното желание да разбера как да разчитам циферблата на часовника: отчаяно разучавах тайнствения кръг, очертан с молив върху картонена чиния — успеех ли веднъж да го разгадая, това щеше да ми помогне да разчета схемата на нейното излизане и прибиране. Обикновено тя се прибираше точно в часа, в който бе обещала да си дойде, затова, ако закъснееше и с десетина минути, аз започвах да се притеснявам; забавеше ли се повече, сядах на пода до входната врата на апартамента като кученце, което е било оставено само прекалено дълго, наострил уши да чуя бученето на асансьора, наближаващ нашия етаж.

Докато бях в началното училище, почти всеки ден по новините на Канал 7 чувах неща, които будеха у мен тревога. Ами ако някой тип в мръсни работни дрехи решеше да бутне майка ми върху релсите, докато тя чакаше влака в шест часа? Или я придърпаше в някой тъмен вход и я намушкаше, за да открадне портфейла й? Ами ако тя изпуснеше сешоара си във ваната, или я блъснеше велосипед, точно когато минава пред някоя кола, или ако зъболекарят обърка упойката, която й дава, и тя умре, както се беше случило с майката на един мой съученик?