Дона Тарт - Щиглецът

Мислите за всичко, което можеше да се случи с майка ми, бяха особено ужасяващи, защото баща ми беше толкова ненадежден човек. Бих казал, че определението „ненадежден“ е доста дипломатично. Дори когато беше в добро настроение, му се случваше да изгуби чека със заплатата си или да заспи, оставяйки входната врата на апартамента отворена, защото пиеше. А когато беше в лошо настроение — тоест през по-голямата част от времето — очите му бяха зачервени, кожата му — лепкава от пот, а костюмът му — толкова измачкан, сякаш се беше търкалял с него по пода, и излъчваше някаква неестествена неподвижност, сякаш бе под налягане и всеки момент можеше да се пръсне.

Макар да не разбирах защо се чувства толкова зле, за мен беше ясно, че причина за нещастието му сме ние. Майка ми и аз опъвахме нервите му. Заради нас бе приел работа, която не понасяше. Всичко, което вършехме, го дразнеше. Особено подчертано не понасяше моята близост, не че се случваше често да съм близо до него: сутрин, докато се приготвях за училище, той седеше с кафето си мълчаливо, с подпухнали очи, държеше пред себе си „Уол Стрийт Джърнъл“, халатът му беше отворен, косата му стърчеше на кичури, а понякога ръцете му трепереха така, че разплискваше чашата, поднасяйки я към устните си. Когато влезех, започваше да ме следи напрегнато и ноздрите му се издуваха, ако започнех да вдигам много шум с приборите или купичката с овесени ядки.

Като изключим тази повтаряща се ежедневно неловка ситуация, аз го виждах много рядко. Той не вечеряше с нас, не идваше на празниците в училище; не играеше и не разговаряше кой знае колко с мен, когато си беше у дома; всъщност той рядко се прибираше преди да съм си легнал, а понякога — особено в дните, когато вземаше заплатата си, тоест на всеки две седмици, в петък — той се прибираше с трополене едва към три-четири часа сутринта, блъскаше входната врата, изпускаше чантата си на пода, движеше се така хаотично, блъскайки се с трясък във всичко наоколо, че аз понякога се будех ужасѐн, взирах се в светещите на тъмно звезди, налепени на тавана като в планетариум и се питах дали в апартамента ни не е влязъл убиец. За щастие, когато той беше пиян, стъпките му постепенно се забавяха в изнервящ каданс — стъпки като на чудовището на Франкенщайн, така си мислех тогава, предпазливи и тежки, с разделящи ги абсурдно дълги паузи, но веднага щом разберях, че онзи, който се блъска тежко в тъмното, е просто той, а не някой сериен убиец или психопат, отново се унасях в неспокоен сън. На следващия ден, събота, майка ми и аз успявахме да се измъкнем от апартамента, преди той да се събуди, потънал в пот, усукал се в чаршафите на канапето. Ако не успеехме, се налагаше да прекараме целия ден, пристъпвайки на пръсти, обзети от страх да не затворим някоя врата прекалено шумно или изобщо да го обезпокоим по някакъв начин, а той стоеше с каменно лице пред телевизора, с бутилка от китайската бира, която си бе поръчал от ресторанта наблизо, и гледаше с изцъклен поглед спортните новини с изключен звук.

Затова и ние с майка ми не се обезпокоихме особено, когато се събудихме една събота и установихме, че изобщо не се е прибирал. Едва в неделя започнахме да се тревожим, и дори тогава не се тревожехме така, както би могло да се очаква; беше началото на университетския футболен сезон; почти сигурно бе, че е заложил на някои от мачовете и ние предполагахме, че се е качил на някой автобус за Атлантик Сити 14 14 Град в Ню Джърси, прочут с многото си казина. — Б.пр. , без да ни каже. Чак на следващия ден, когато ни се обади Лорета, секретарката на баща ми, и ни каза, че той не се е появил на работа, започна да става ясно, че има нещо по-сериозно. В страха си, че той може да е бил обран или убит, когато се е прибирал пиян от някоя кръчма, майка ми се обади в полицията; и ние двамата прекарахме няколко напрегнати дни в очакване някой да се обади по телефона или да почука на вратата. После, към края на седмицата, пристигна набързо написана бележка от баща ми (с пощенско клеймо от Нюарк, Ню Джърси), в която ни уведомяваше с нервни драскулки, че потегля, за да „започне нов живот“ на място, което не споменаваше. Спомням си как обмислях думите „нов живот“, като че ли те наистина биха могли да ми разкрият нещо за мястото, на което бе отишъл; защото, след като бях врънкал, хленчил и досаждал на майка ми цяла седмица, тя накрая се беше съгласила да ми даде да видя писмото („Е, добре“, беше казала тя, бе отворила чекмеджето на бюрото си и го бе извадила оттам, „не знам какво очаква той да ти кажа, така че ще е най-добре да научиш за станалото от него.“) Хартията, на която бе написано писмото, беше хотелска — на хотел от веригата „Дъбълтрий Ин“ край летището. Надявах се писмото да съдържа ценни указания за местонахождението му, но вместо това бях поразен от краткостта му (четири-пет реда) и от това колко припряно, пренебрежително, безразлично беше надраскано, както се пише бележка, когато бързаш да отидеш в бакалницата.