Дона Тарт - Щиглецът

Може да съм отишъл в малката баня до нейната спалня, за да потърся в аптечката аспирин или нещо друго за главоболие, не знам. Единственото, което знам със сигурност е, че в определен момент се озовах в собствената си стая, без да знам как съм стигнал дотам, подпирах се с ръка на стената до леглото и имах чувството, че ще повърна. А после всичко се обърка дотолкова, че не съм в състояние да дам точно описание на нищо до момента, когато се изправих объркан на дивана в дневната, дочул нещо като отваряне на врата.

Но не се беше отворила нашата входна врата, а нечия друга, по-нататък по коридора. В стаята беше тъмно, чувах откъм улицата шума на движението в този натоварен следобеден час. Застинах в тъмнината, за миг-два сякаш сърцето ми спря, докато си изяснявах произхода на шумовете и познатите очертания на лампата над масата и облегалките на столовете с формата на лира се откроиха в сумрака на фона на прозореца.

— Мамо? — казах, а нотката на паника в гласа ми бе ясно доловима.

Бях заспал в мръсните си, мокри дрехи; диванът също беше влажен, на него се виждаше мокра вдлъбнатина с очертанията на човешко тяло, където бях лежал. През прозореца, който майка ми бе оставила полуотворен сутринта, нахлу студен повей на вятъра и накара щорите да изтракат.

На таблото на часовника беше изписано 18:47. Схванат, обзет от нарастващ страх, аз се заех да обикалям апартамента, палейки всички лампи — дори лампите на тавана в дневната, които обикновено не ползвахме, защото светлината им беше прекалено остра и ярка.

Застанал на прага на мамината спалня, видях, че в тъмното примигва червена светлинка. Заля ме възхитителна вълна от облекчение; стрелнах се вътре, заобиколих леглото и заопипвах апарата, за да намеря копчето на секретаря, а после изминаха няколко секунди, преди да осъзная, че гласът, който чувам, съвсем не е на майка ми, а на една жена, с която работеха — тонът й беше неоснователно жизнерадостен. „Здравей, Одри, Пру се обажда, просто така. Ужасен ден, нали? Виж какво, коректурите за Пареха пристигнаха и трябва да говорим, но отложиха крайния срок, така че за това нямай грижа, поне засега. Надявам се всичко да е наред, мила, обади се, когато можеш.“

Стоях там дълго време, взирайки се в апарата, когато записът приключи с изписукване. После повдигнах долния край на едната щора и надникнах надолу, към движението по улицата.

Беше часът, в който хората се прибират у дома. До мен долиташе слабо звукът на клаксоните от улицата долу. Жестокото главоболие продължаваше да ме мъчи, както и чувството (тогава непознато за мен, а днес за съжаление прекалено добре познато), че съм се събудил с ужасен махмурлук и подозрението, че съм забравил и оставил несвършени важни неща.

Върнах се и набрах с треперещи пръсти номера на мобилния й телефон, толкова бързо, че го обърках и се наложи да го набирам отново. Но тя не отговори; включи се гласовата поща. Оставих съобщение {Мамо, аз съм, притеснявам се, къде си?) и седнах на ръба на леглото й, стиснал главата си в ръце.

От долните етажи започна да се просмуква мирис на готвено. Неясни гласове долитаха от съседните апартаменти; неразбираеми, глухи шумове, някой отваряше и затваряше шкафове. Беше късно: хората се прибираха от работа, оставяха чантите си да тупнат на пода, поздравяваха котките, кучетата и децата си, включваха телевизора, за да чуят новините, приготвяха се да отидат някъде на вечеря. Къде ли беше тя? Опитах се да се сетя за всякакви възможни причини, поради които може да се е забавила, но всъщност не можах да измисля дори една — макар че, кой знае, може пък някъде да е била затворена някоя улица и тя да не е успяла да се добере до вкъщи. Но нямаше ли да се обади?

Казах си, че може да е изпуснала някъде телефона си. Може да се е счупил? Може да го е дала на някой, който е имал по-голяма нужда от него?

Тишината в апартамента ме изнервяше. Водата виеше в тръбите, вятърът потракваше измамно в щорите. Тъй като само си седях бездеен на ръба на леглото й, изпитах нужда да направя нещо. Отново набрах номера й и оставих още едно съобщение, този път не успях да скрия треперенето на гласа си. Мамо, забравих да кажа, вече съм си вкъщи. Моля те, обади се веднага щом имаш възможност, става ли? После се обадих и на служебния й телефон и оставих съобщение на телефонния секретар — за всеки случай.

Тръгнах обратно към дневната, усещайки как от средата на гръдния ми кош започва да се разпростира смъртен хлад. След като постоях там няколко мига, тръгнах към таблото, окачено в кухнята, за да видя дали не ми е оставила съобщение на него, макар вече да ми беше ясно, че не е така. Върнах се в дневната и отново надникнах през прозореца към оживената улица. Възможно ли бе да е решила да изтича до аптеката или бакалницата, без да ме буди? Част от мен искаше да изляза на улицата и да започна да я търся, но беше налудничаво да се мисли, че бих я открил сред тълпите в този пиков час, а и се опасявах, че ако изляза от апартамента, ще изпусна обаждането й.