Дона Тарт - Щиглецът

Минал беше часът, в който нощният портиер поемаше смяната. Когато се обадих долу, се надявах да попадна на Карлос (най-възрастния и достолепен от портиерите), а може би още по-добре би било да е Хосе (едър и жизнерадостен, пристигнал от Доминикана, той беше моят любимец). Но никой не вдигаше телефона — това продължи сякаш с часове, докато накрая някакъв тънък, неуверен глас, с чуждестранен акцент:

— Ало?

— Хосе там ли е?

— Не — отвърна гласът. — Вие пак се обади.

Осъзнах, че е на онзи уплашен на вид азиатец със защитни очила и гумени ръкавици, който обикаляше с машината за лъскане на под, занимаваше се с боклука и помагаше с това-онова из сградата. Портиерите (които сякаш също като мен не знаеха името му) го наричаха „новия“ и мърмореха срещу управата, задето бяха назначили прислужник, който не знаеше нито английски, нито испански. Каквото и да се объркаше тук, те прехвърляха вината на него: новият не е почистил както трябва тротоарите от снега, новият не е разпределил правилно пощата и не поддържа в двора необходимата чистота.

— Вие пак се обади — каза новият с надежда в гласа.

— Не, чакайте! — извиках, защото той се канеше да затвори. Трябва да говоря с някого.

Настана смутено мълчание.

— Моля, има ли там още някой? — попитах. — Случаят е спешен.

— Окей — отвърна гласът предпазливо, но по тона му изглеждаше, че не приключва разговора, което ми вдъхна надежда. В мълчанието чувах тежкото му дишане.

— Обажда се Тио Декър — казах аз. — От апартамент 7С, спомняте ли си? Често се срещаме долу. Майка ми не се е прибрала у дома и не знам какво да предприема.

Дълго, недоумяващо мълчание.

— Седем — повтори той, като че ли това беше единствената дума, която бе разбрал.

— Майка ми — повторих аз. — Къде е Карлос? Няма ли никой там?

— Извинете, благодаря — отвърна той уплашено и затвори.

Аз също затворих, обзет от ужасна тревога, и след като останах за миг като замръзнал в средата на дневната, отидох да включа телевизора. Градът беше в хаос; мостовете към по-отдалечените райони бяха затворени, от което ставаше ясно защо Карлос и Хосе не са могли да дойдат на работа, но не виждах нищо, което би могло да ми обясни какво задържаше майка ми. Видях, че има номер, на който можеше да се обадиш, ако някой е изчезнал. Записах го на парче вестник и си обещах, че ако тя не се прибере до половин час, ще се обадя незабавно.

Когато записах номера, се почувствах по-добре. По някаква причина бях убеден, че самото записване по магически начин ще я накара да се появи на вратата. Но след като изминаха четиридесет и пет минути, а после и час, и тя все още не идваше, най-сетне се предадох и се обадих (докато чаках някой да отговори, крачех напред-назад, следейки плахо телевизионния екран, но през цялото време, докато бях прехвърлен на „изчакване“, вървяха реклами за матраци, за стереоуредби, бърза доставка, без предплащане). Най-сетне се обади някаква жена, с много делови тон. Тя записа името на майка ми, записа телефонния ни номер, каза, че майка ми не била „в нейния списък“, но че щяла да ми се обади, ако попаднела на името й. Едва след като затворих, ми хрумна, че трябваше да попитам за какъв списък става дума; и след неопределено време, през което се лутах измъчено, обзет от лоши предчувствия, из четирите стаи, отварях чекмеджета, вземах книги и после ги оставях, след като включих компютъра на майка ми, за да видя какво мога да открия в „Гугъл“ (нищо), аз се обадих отново.

— Името й не е в списъка на загиналите — каза втората жена, с която разговарях, с учудващо непринуден тон. — Няма я и в списъка на ранените.

Обзе ме облекчение.

— Значи с нея всичко е наред, нали?

— Казвам само, че нямаме никакви сведения за нея. Оставихте ли ни при първото си обаждане номера си, за да можем да ви се обадим?

Потвърдих, бяха ми казали, че ще се обадят.

— Безплатна доставка и монтаж — носеше се откъм телевизора. — Не пропускайте да се осведомите за нашето предложение на шестмесечен безлихвен кредит.

— В такъв случай ви желая всичко най-добро — каза жената и затвори.

Апартаментът беше неестествено притихнал; дори високите гласове от телевизора не можеха да пропъдят тишината. Двайсет и един души бяха загинали, а „десетки други“ бяха ранени. Напразно се опитвах да намеря успокоение в цифрата — двайсет и един не беше чак толкова страшно, нали?

Двайсет и един човека — колкото малобройна публика в киносалон или пътниците в полупразен автобус. В часовете по английски класът ни наброяваше с трима повече. Но скоро ме връхлетяха нови съмнения и страхове, така че едва удържах да не изляза тичешком от апартамента, крещейки името й.