Дона Тарт - Щиглецът

Къде беше тя? Защо още не се беше прибрала? Сигурно имаше добро обяснение; щеше да омаловажи цялата история и тогава щеше да стане ясно колко ужасно глупаво е било да се тревожа.

За да я пропъдя от мислите си, положих усилия да се съсредоточа върху едно интервю, показвано по-рано вечерта, което сега предаваха повторно. Музеен куратор с очила, сако от туид и папийонка — видимо потресен — обясняваше колко възмутително е това, че не допускат в музея специалисти, които да се погрижат за произведенията на изкуството.

— Да — казваше той, — разбирам, че става дума за местопрестъпление, но тези картини реагират много чувствително на промени в състава и температурата на въздуха. Може да са пострадали от вода, химикали или дим. Може в този момент, докато ние разговаряме, те да се разпадат. От жизнена важност е реставратори и куратори да бъдат допуснати до критичните точки, за да оценят щетите колкото е възможно по-бързо…

Внезапно телефонът иззвъня — неестествено силно, като будилник, изтръгващ ме от най-лошия кошмар в живота ми. Заля ме вълна от неописуемо облекчение. Препънах се и едва не паднах по лице, когато се хвърлих да вдигна слушалката. Бях сигурен, че е майка ми, но когато на екрана се изписа откъде е повикването, се вцепених — обаждаха се от Нюйоркския департамент за грижи за семействата и малолетните. Нюйоркски департамент за какво? След като помълчах за миг объркано, вдигнах слушалката.

— Ало?

— Ало, добър вечер — отвърна тих, почти отблъскващо мек глас. — С кого разговарям?

— Тиодор Декър — отвърнах стъписан. — Кой е на телефона?

— Здравейте, Тиодор. Казвам се Марджъри Бет Уайнбърг и съм служител в Департамента за грижи за семействата и малолетните.

— Какво е станало? Заради майка ми ли се обаждате?

— Вие сте син на Одри Декър, нали? Така ли е?

— Майка ми! Къде е тя? Добре ли е?

Настана дълго мълчание — ужасно мълчание.

— Какво има? — извиках аз. — Къде е тя?

— Баща ви там ли е? Мога ли да говоря с него?

— Той не може да се обади. Какво е станало?

— Съжалявам, но въпросът е спешен. Опасявам се, че е извънредно важно да разговарям с баща ви незабавно.

— Какво става с майка ми? — попитах и се изправих на крака. — Моля ви! Просто ми кажете къде е тя! Какво се е случило?

— Нали не сте сам, Тиодор? Има ли при вас възрастен човек?

— Не, излезе за кафе — отвърнах, озъртайки се диво. Балетни пантофки, пъхнати накриво под един стол. Лилави зюмбюли в саксия, увита с метално фолио.

— И баща ви ли го няма?

— Не, той спи. Къде е майка ми? Пострадала ли е? Какво има?

— Опасявам се, че трябва да ви помоля да събудите баща си, Тиодор.

— Не! Не мога!

— Боя се, че е много важно.

— Той не може да дойде до телефона! Защо просто не ми кажете какво е станало?

— Е, тогава, ако баща ви не може да говори с мен, най-добре ще е да ви оставя данните си, за да може да се свърже с мен — гласът, мек, добронамерен, ми напомняше на Хал, компютъра от „2001: Космическа одисея“. — Моля ви, предайте му да се свърже с мен колкото е възможно по-скоро. Наистина е изключително важно да ми се обади.

След като затворих телефона, дълго време останах напълно неподвижен. Според часовника на печката, който можех да видя от мястото, на което седях, беше два и четиридесет и пет минути сутринта. Никога дотогава не ми се беше случвало да съм сам и буден в такъв час. Дневната — обичайно толкова просторно и отворено, жизнерадостно помещение поради присъствието на майка ми — сякаш се беше свила и избледняла, беше станала хладна и неуютна като лятна вила през зимата: излинели тъкани, бодлив килим от сизал, китайски хартиени абажури от Чайнатаун, столовете — прекалено леки, прекалено малобройни. Всички мебели изглеждаха нестабилни, сякаш застанали напрегнато на пръсти. Чувах ударите на сърцето си, чувах потракванията, цъканията и изсъскванията на голямата стара сграда, унесена в сън около мен. Всички спяха. Дори далечните звуци на клаксон и громоленето на нарядко преминаващите по Петдесет и седма улица камиони ми се струваха слаби и колебливи, самотни като звуци, долетели от друга планета.

Знаех, че скоро нощното небе ще се оцвети в тъмносиньо; първият нежен, студен проблясък на априлската утрин щеше да се прокрадне в стаята. Боклукчийските коли щяха да заръмжат и загромолят надолу по улицата; пролетни птички щяха да запеят в парка; будилници да зазвънят в спалните из целия град. Хора, увиснали на задните врати на камиони, щяха да подхвърлят тежки, тлъсти връзки „Таймс“ и „Дейли Нюз“ на тротоарите до будките за вестници. Из целия град майки и бащи щяха да се мотаят из жилищата, чорлави, по халати и бельо, да включват кафеварки и тостери, да будят децата си за училище.