Дона Тарт - Щиглецът

А какво щях да правя аз? Част от мен искаше да си остана неподвижен, зашеметен от отчаяние, като онези плъхове в лабораторните експерименти, които губят надежда и лягат насред лабиринта, очаквайки гладната смърт.

Опитах се да събера мислите си. Известно време бях почти способен да повярвам, че ако просто си седя достатъчно неподвижно и чакам, нещата може да се оправят по някакъв начин от само себе си. Предметите в апартамента трептяха пред уморения ми поглед: около лампата на масата виждах светли кръгове; райетата по тапетите сякаш вибрираха.

Взех телефонния указател; после го оставих. Идеята да се обадя на полицията ме ужасяваше. А и какво биха направили в полицията? Знаех отлично от телевизията, че за да започне търсене, човекът трябва да е изчезнал поне от двайсет и четири часа. Тъкмо се бях убедил, че трябва да изляза и да я търся из града, независимо от това, че е среднощ, и да пратя по дяволите нашия семеен план за реагиране в случай на бедствие, когато оглушителен звън (беше звънецът на външната врата) разби мълчанието и сърцето ми подскочи от радост.

Препъвайки се, хлъзгайки се, хукнах към вратата и започнах да се боря несръчно с ключалката.

— Мамо? — извиках, издърпах горното резе, отворих широко вратата — и почувствах как сърцето ми падна не в петите, а сякаш от шестия етаж. На прага стояха двама души, които не бях виждал през живота си — закръглена корейка с къса, стърчаща на кичури коса, и мъж в риза и вратовръзка, с латиноамерикански черти, приличаше много на Луис от „Улица Сезам“. Нямаше нищо заплашително в присъствието им, напротив: и двамата вдъхваха доверие, каквито бяха пълнички, на средна възраст; приличаха на учители, пристигнали да заместват отсъстващи, но въпреки добросърдечните им изражения, в мига, когато ги видях, аз разбрах, че животът ми — такъв, какъвто го познавах досега — е свършил.

Хората от социалните служби ме сложиха на задната седалка в малката си, спретната кола, и ме закараха в някакъв ресторант в центъра, близо до работното им място — заведение, отличаващо се с фалшив лукс, с огледала в рамки и евтини китайски полилеи. Когато седнахме в сепарето (те двамата от едната страна на масата, аз срещу тях), те извадиха папки и химикалки от чантите си и се опитаха да ме накарат да закуся, докато те отпиваха от кафетата си и ми задаваха въпроси. Навън беше още тъмно; градът едва бе започнал да се буди. Не си спомням да съм плакал или да съм ял, но досега, след толкова много години, си спомням мириса на бърканите яйца, които поръчаха за мен; от спомена за онази препълнена чиния с издигащата се над нея пара стомахът ми все още се свива и става на буци.

Ресторантът беше почти празен. Сънливи помощник-келнери разопаковаха кутии с бейгъли и мъфини зад тезгяха. Млада двойка, типични посетители на нощни клубове с бледи лица и размазан грим, се беше сгушила в едно близко сепаре. Спомням си как се бях вторачил в тях с отчаяна, вкопчваща се настоятелност — момче с потно лице, със сако в китайски стил, с права яка, и раздърпано момиче с розови кичури в косата; имаше и една възрастна дама, съвършено гримирана, с кожено палто, прекалено топло за сезона, която седеше сама на бара и ядеше парче ябълков сладкиш.

Хората от социалните служби — които направиха всичко възможно, освен да ме разтърсят и да щракат с пръсти пред очите ми, за да ме накарат да насоча погледа си към тях — като че ли разбираха нежеланието ми да възприема каквото и да било от онова, което ми казваха. Един след друг те се привеждаха през масата и ми повтаряха онова, което аз не исках да чуя. Майка ми беше мъртва. Била ударена по главата от летяща отломка. Умряла на място. Съжалявали, че тъкмо те трябвало да ми съобщят това, то било най-тежката част от служебните им задължения, но наистина било необходимо да разбера какво се е случило. Майка ми беше мъртва, тялото й беше в „Ню Йорк Хоспитал“. Разбирах ли какво ми казват?

— Да — отвърнах в настаналото дълго мълчание, когато осъзнах, че очакват да кажа нещо. Грубият, настоятелен начин, по който повтаряха думите „смърт“ и „мъртва“, някак не съответстваше на успокояващите им гласове, на деловите им костюми от изкуствена материя, на испанската поп-музика, която се лееше от радиото и на жизнерадостните табели зад тезгяха („Смути от пресни плодове“, „Диетична наслада“, „Опитайте нашите хамбургери с пуешко!“)

— Fritas 18 18 Fritas (съкр. от исп. patatas fritas) — пържени картофи — Б.пр. ? — попита сервитьорът, появил се до нашата маса, държейки високо в ръка чиния с пържени картофи.