Дона Тарт - Щиглецът

Започнах да се занимавам със заяждащото чекмедже в кухнята, което не можеше да се отваря от доста време, още преди баща ми да си тръгне; в него нямаше нищо освен формички за курабии, стари шишове за фондю и стъргалки за лимонова кора. Тя се беше опитвала в продължение на повече от половин година да намери някой да го поправи (както и една счупена дръжка за врата, един течащ кран и още няколко дразнещи дреболии). Взех един нож за масло, опитах се да го подпъхна в пролуките край ръбовете на чекмеджето, като внимавах да не обеля боята повече, отколкото вече си беше обелена. Силата на експлозията пулсираше дълбоко в костите ми, като вътрешно ехо на воя в ушите ми; но по-лошото бе, че все още долавях мирис на кръв, усещах в устата си метално-соления й вкус. (Тогава още не знаех, но щях да долавям този мирис в продължение на дни.)

Докато се занимавах угрижено с чекмеджето, се питах дали не трябва да се обадя на някого, и ако да, на кого. Майка ми беше единствено дете. И макар че, технически погледнато, все още имах живи баба и дядо — бащата и втората майка на баща ми, в Мериленд — нямах представа как да се свържа с тях. Мащехата на баща ми, Дороти, беше имигрантка от Източна Германия, която бе работила като чистачка в офиси, преди да се омъжи за дядо ми — отношенията между нея и баща ми едва се крепяха на границата на приличието. (Баща ми, който открай време умееше да имитира добре хората, представяше жесток, но комичен образ на Дороти: нещо като задвижвана от батерии механична кукла — Hausfrau 16 16 (нем.) домакиня — Б.пр. , изтъкана от резки движения, със стиснати устни и акцент като този на Курд Юргенс в „Битката за Британия“). Но макар баща ми никак да не обичаше Дороти, основната му ненавист беше насочена към стария Декър: висок, затлъстял, внушаващ страх мъж с червендалести бузи и черна коса (мисля, че я боядисваше), който носеше много жилетки, връхни дрехи на ярки карета, и вярваше в ползата от биенето на деца с каиш. „Не е шега работа“ беше фраза, която винаги свързвах с дядо Декър — от думите на баща ми „животът с това копеле не беше шега работа“ или „вярвай ми, у нас вечерята не беше шега работа“. Бях виждал дядо Декър и Дороти само два пъти през живота си — и в двата случая цареше неловкост и напрежение, майка ми седеше приведена напред на дивана, без да си сваля палтото, стиснала чантата в скута си, а смелите й опити да поведе разговор се проваляха и потъваха като в подвижни пясъци. Основното, което си спомням, бяха принудените усмивки, тежката миризма на тютюн за лула с черешова есенция и не особено любезното предупреждение на дядо Декър да държа лепкавите си ръчички надалеч от неговото електрическо влакче (то минаваше през макет на цяло алпийско селце, заемаше една стая в къщата им и според него струваше десетки хиляди долари).

Бях успял да огъна острието на ножа, забивайки го прекалено силно в страничната пролука до заялото чекмедже — беше един от малкото хубави ножове на майка ми, сребърен, принадлежал преди на нейната майка. Смело се опитах да го огъна обратно, прехапал устна, съсредоточил цялата си воля в тази задача, а през цялото това време грозни кадри от изминалия ден прелитаха около мен и сякаш ме блъскаха в лицето. Опитвах се да престана да мисля за станалото, но то бе равносилно на опити да избиеш от главата си стихчето за лилавата крава 17 17 „Лилавата крава“ — заглавие на шеговито-безсмислено стихотворение от Джелет Бърджес, публикувано за първи път в хумористичното му списание „Ларк“, превърнало се впоследствие в най-цитираното поетично произведение в САЩ след „Нощта срещу Коледа“; стихотворението започва така: Не искам, дето и да ида, да лицезра лилава крава, но честно, по-добре да видя, отколкото да съм такава. — Б.пр. — то се превръщаше в единственото, за което можеш да мислиш.

Внезапно чекмеджето се отвори рязко. Вторачих се в бъркотията вътре: ръждясали батерии, счупено ренде за сирене, формите за курабийки с очертания на снежинки, които мама не беше ползвала, откакто бях в първи клас, размесени с изпокъсани стари менюта за доставка у дома от „Вианд“, „Шън Ли Палас“ и „Делмонико“. Оставих чекмеджето отворено — за да бъде първото нещо, което тя ще види, когато влезе — и се замъкнах към канапето, увих се в едно одеяло и се облегнах така, че да не изпускам от поглед вратата.

Мислите ми се въртяха в кръг. Седях дълго така, със зачервени очи, треперещ, в светлината на телевизора, докато обезпокоително трептящи синкави сенки се появяваха и изчезваха на екрана. Всъщност нямаше новини; постоянно се появяваха нощни снимки от музея (чийто вид сега беше напълно нормален, ако изключим жълтата полицейска лента, с която бе отцепен тротоара, въоръжената охрана отпред и дрипавите ленти от дим, които се издигаха периодично от покрива към осветеното от прожектори небе).