Дона Тарт - Щиглецът

— Не, искам да кажа, какво работи тя.

— Занимава се с благотворителност — отвърнах, след като помълчах объркано. — Нали знаете, организира изложби като онази, на антикварните предмети в „Армъри“.

— Значи е домакиня?

Кимнах, доволен, че тя ми бе подхвърлила подходящата фраза, която, макар технически да отговаряше на истината, изобщо не беше начинът, по който някой, познаващ госпожа Барбър, би я описал.

Енрике се подписа със замах.

— Ще проверим. Не мога да ти обещая нищо — каза той, щракна с химикалката, за да я затвори, и я пъхна обратно в джобчето на сакото си. — Но, разбира се, със сигурност можем да те оставим в дома на тези хора за следващите няколко часа, ако държиш да останеш при тях.

Той се измъкна от сепарето и излезе навън. През витрината го виждах как крачи напред-назад по тротоара, говорейки по телефона, запушил другото си ухо с пръст. После избра друг номер, този път разговорът беше съвсем кратък. Отбихме се за съвсем кратко време в апартамента ни — за по-малко от пет минути, които ми стигнаха само да взема ученическата си чанта и няколко дрехи, избрани импулсивно и необмислено, а после се озовах отново в колата им („Сложи ли си колана?“). Облегнах буза на студеното стъкло и загледах как светлините на светофарите стават една след друга зелени надолу по пустия, огрян от зората каньон на Парк Авеню.

Анди живееше в горната част на Парк Авеню, на пресечка с шейсет и някоя улица, в една от старите сгради, където фоайетата приличат на излезли от някой филм с Дик Пауъл 19 19 Дик Пауъл (1904-1963) — американски актьор, певец, режисьор и продуцент, звезда в много мюзикъли, но изпълнявал и по-сериозни, драматични роли. — Б.пр. , а портиерите все още са почти изключително ирландци и носят бели ръкавици. Всички те работеха там от незапомнени времена и аз си спомних името на мъжа, който ни посрещна на вратата — Кенет, нощният портиер. Беше по-млад от повечето си колеги; смъртноблед и зле избръснат, понякога съобразяваше трудно заради постоянната нощна работа. Макар да беше симпатяга — навремето беше кърпил футболни топки за мен и Анди, и ни беше давал приятелски съвети как да се справяме с побойниците в училище — в сградата се знаеше, че попийва; и когато отстъпи встрани, за да ни пусне да влезем през внушителния портал, хвърляйки ми поглед, с който сякаш казваше „Господи, хлапе, толкова съжалявам“ — първият от многото подобни погледи, които щях да срещам през идните месеци — аз долових лъхащия от него кисел мирис на сън и бира.

— Очакват ви — каза той на социалните работници. — Качете се.

Вратата отвори господин Барбър — първо само я открехна, после я отвори широко.

— Добро утро, добро утро — каза той и отстъпи назад. Видът на господин Барбър беше малко странен, забелязваше се една сребриста бледност, като че ли благодарение на лечението, на което е бил подложен в онази „ферма за кукувици“, (както я наричаше той) в Кънектикът, бе започнал да излъчва слабо сияние; очите му имаха странен, променлив сив цвят, а косата му беше чисто бяла, поради което човек можеше да го вземе за по-възрастен, докато не забележеше свежото му, младо лице — в което имаше дори нещо момчешко. Румените му бузи и дългият му, някак старомоден нос, в съчетание с преждевременно побелялата коса, му придаваха добронамерен вид — като на някой от по-неизвестните „Бащи на конституцията“, някой по-второстепенен член на Конгреса, телепортиран в двайсет и първи век. Деловият му костюм сякаш бе същият; който е носил и вчера в офиса — смачканата риза и скъпият на вид панталон изглеждаха така, сякаш току-що ги е вдигнал от пода на спалнята.

— Заповядайте — каза той с бодър тон, потривайки очите си с юмрук. — Здравей, скъпи — обърна се той към мен — това „скъпи“ от негова страна ме удиви, дори в тогавашното ми състояние на дезориентация.

Той зашляпа бос пред нас през мраморното антре. Отвъд, в богато обзаведената дневна (мебели, тапицирани с лъскав кретон, и скъпи китайски вази), се пораждаше усещането, че не е сутрин, а по-скоро полунощ: лампи с копринени абажури хвърляха приглушена светлина, по стените имаше големи картини в мрачни тонове, изобразяващи морски битки, тежките завеси бяха спуснати, изолирайки слънчевите лъчи. Там — до малкия роял, на който имаше ваза със специално аранжирани цветя с размера на сандък — стоеше госпожа Барбър, в пеньоар, чиито поли се влачеха по пода, и наливаше кафе в чаши, поставени върху сребърен поднос.