Дона Тарт - Щиглецът

Когато тя се обърна, за да ни поздрави, долових как социалните работници започват да преценяват жилището и нея. Госпожа Барбър произхождаше от семейство от доброто общество, със старо холандско име, беше толкова руса, хладна и едноцветна, че на моменти изглеждаше частично обезкръвена. Тя беше шедьовър на невъзмутимостта; нищо никога не я объркваше и разстройваше, и макар да не беше красива, спокойствието й имаше магнетизма, присъщ на красотата — тя излъчваше такъв властен покой, че молекулите сякаш се пренареждаха около нея, когато влезеше в някоя стая. Приличаше на рисунка от модно списание и хората се обръщаха след нея, където и да отидеше, а тя се движеше със своята плъзгаща се походка и като че ли не забелязваше вълнението, което я сподиряше; очите й бяха доста раздалечени, ушите й бяха малки, поставени високо и прилепнали към главата, беше слаба, с ниска талия, елегантна и гъвкава като невестулка. (Анди имаше същите черти, но разположени в различна, непривлекателна пропорция, и беше лишен от нейната грация на дребен хищник).

В миналото нейната въздържаност (или студенина, зависи от гледната точка) понякога ме беше притеснявала, но тази сутрин й бях благодарен за хладнокръвието.

— Здравей. Ще делите стая с Анди — каза тя, без встъпителни усуквания. — Само че се опасявам, че още не е станал, за да отиде на училище. Ако искаш да полегнеш, няма проблем да отидеш в стаята на Плат — Плат беше по-големият брат на Анди, който беше заминал да учи в интернат. — Знаеш къде е тя, нали?

Отвърнах, че знам.

— Гладен ли си?

— Не.

— Добре тогава. Кажи ни какво можем да направим за теб.

Съзнавах, че всички са се вторачили в мен. Главоболието ми изместваше всичко останало в стаята. В кръглото като мишена огледало над главата на госпожа Барбър виждах цялата сцена, възпроизведена като чудновата миниатюра: китайските вази, подноса с чашите за кафе, обзетите от неловкост социални работници и всичко останало.

В крайна сметка господин Барбър наруши възцарилото се като по магия мълчание.

— Хайде, нека първо се погрижим за теб — каза той, постави ръка на рамото ми и решително ме поведе вън от дневната. — Не — назад, насам — назад, назад. Ето, тук е, отзад.

Само веднъж, преди няколко години, бях влизал в стаята на Плат; самият Плат — блестящ състезател по лакрос и донякъде психопат — беше заплашил мен и Анди, че ще ни скъса от пердах. Когато си беше у дома, той стоеше през цялото време в стаята си, зад заключена врата (и, по думите на Анди, пушеше трева). Сега плакатите му бяха изчезнали, стаята изглеждаше чиста и пуста, тъй като беше заминал за Гротън 20 20 Частно училище и интернат под егидата на епископалната църква в едноименното селище в Масачузетс; считано за едно от най-престижните училища в Ню Ингланд, сред водещите в световната класация, подготвящо ученици за постъпване в най-елитните американски университети. — Б.пр. . Имаше гири, купчини списания „Нешънъл Джиографик“, един празен аквариум. Господин Барбър отваряше и затваряше чекмеджета, и бъбреше малко объркано:

— Да видим какво има тук, а? Чаршафи. И… пак чаршафи. Опасявам се, че никога не влизам тук, надявам се да ме извиниш… а, бански. Не ти трябват тази сутрин, нали?

Ровейки в трето чекмедже, той най-сетне измъкна една нова пижама, още с етикетите, от мека, пухкава тъкан и ужасяващо грозна — с еленчета на електриковосин фон, нищо чудно, че не беше носена.

— Добре тогава — каза той, прокарвайки пръсти през косата си и хвърли крадешком притеснен поглед към вратата. — Сега те оставям. Адска работа е тази, която се случи, Боже мили. Сигурно се чувстваш ужасно зле. Един хубав, здрав сън е най-доброто нещо на света за теб сега. Уморен ли си? — той се взря по-внимателно в мен.

Уморен ли бях? Чувствах се напълно буден, и все пак донякъде така пребит и претръпнал от умора, че практически бях като изпаднал в кома.

— Може би не ти се иска да оставаш сам? Кажи ми какво предпочиташ.

Въпросът породи у мен остър прилив на отчаяние — защото, колкото и зле да се чувствах, той не можеше да направи нищо за мен, и по изражението му разбирах, че и той го съзнава.

— Ние сме съвсем наблизо, ако имаш нужда от нас — искам да кажа, аз ще отида на работа, но все ще има някой … — бледите му очи се застрелкаха из стаята, после отново се спряха на мен. — Може би не е редно от моя страна, но предвид обстоятелствата не намирам нищо лошо в това да ти налея, както се изразяваше баща ми, „една глътчица“. Ако ти се иска нещо подобно. Не, разбира се, не ти се иска — добави той припряно, забелязал объркването ми. — Съвсем неуместно е. Не обръщай внимание.