Дона Тарт - Щиглецът

Около мен, независимо от мен, животът в дома си продължаваше. Всеки ден звънецът на входната врата иззвъняваше много пъти — домашни помощници, детегледачки, доставчици, учители, преподавателят по пиано, дами, които водеха светските страници в различни списания, бизнесмени с мокасини с пискюли, които идваха във връзка с благотворителните дела на госпожа Барбър. По-малкият брат и по-малката сестра на Анди, Тоди и Китси, препускаха из мрачните коридори с приятелите си от училище. Често следобед се отбиваха на кафе или чай ухаещи на парфюм жени с много хартиени торби с покупки; вечер двойки във вечерно облекло се събираха на вино и газирана вода в дневната, където специално аранжираните цветя се подменяха всяка седмица, доставяни от един скъп цветарски магазин на Медисън Авеню, а на ниската масичка бяха разхвърляни небрежно последните броеве на „Аркитекчъръл Дайджест“ и „Ню Йоркър“.

Ако господин и госпожа Барбър изпитваха сериозни неудобства от това, че неочаквано им беше натрапено още едно дете, практически без предупреждение, те бяха така любезни да не го показват. Майката на Анди, с ненатрапчивите си бижута и леко безразличната си усмивка — тя можеше спокойно да се свърже по телефона с кмета на града, за да го помоли за услуга — сякаш действаше на ниво, намиращо се над Ограниченията, налагани от нюйоркската бюрокрация. Дори в скръбта и объркването си съзнавах, че тя движи задкулисно всичко, че облекчава положението ми, че ме предпазва от по-мъчителните аспекти на начина, по който действаха социалните служби — а междувременно съм доста уверен, че ме предпазваше и от пресата. Повикванията по настоятелно звънящия стационарен телефон бяха незабавно пренасочвани към нейния мобилен телефон. Водеха се разговори с тих глас, даваха се инструкции на портиерите. Когато веднъж влезе по време на един от разпитите на неуморния Енрике, който продължаваше да се интересува от местонахождението на баща ми — разпити, които често почти ме разплакваха; със същия успех можеше да ме пита за разположението на ракетни установки в Пакистан — тя ме отпрати от стаята и после, с овладян, равен тон, сложи край на тези разговори („Е, искам да кажа, момчето очевидно не знае къде е той, а и майката не е знаела… да, знам, че искате да го намерите, но е ясно, че този човек не иска да бъде намерен, взел е мерки да не бъде намерен… не е плащал издръжка, оставил е много дългове, практически е избягал от града без никакви обяснения, така че, честно казано, не разбирам какво се надявате да постигнете, ако се свържете с този прекрасен родител и гражданин и… да, да, всичко това е много хубаво, но ако кредиторите му не могат да го открият, а и вашите служби не могат, не разбирам каква полза има да продължавате да тормозите детето. Не може ли да се споразумеем да се сложи точка на всичко това?“).

Някои аспекти на военното положение, установено в дома след моето пристигане, създаваха неудобства в домакинството: например вече не се позволяваше на камериерките да слушат новинарската радиостанция „Тен тен Уинс“, докато си вършеха работата („Не, не“, казваше Ета, готвачката, сочейки ме предупредително с очи, ако някоя от прислужничките посегнеше да включи радиото), а сутрин вестник „Таймс“ биваше отнасян незабавно на господин Барбър, вместо да бъде оставян да го прочете семейството преди това. Очевидно това не беше в реда на нещата — случваше се сестричката на Анди да проплаче „Някой пак е отмъкнал вестника“, преди да замълчи виновно, срещнала погледа на майка си — и аз скоро разбрах, че вестникът е изчезвал в кабинета на господин Барбър, защото в него е имало неща, които не е било препоръчително да чета.

За щастие Анди, който и преди се беше проявявал като приятел в беда, разбираше, че последното, което искам, е да разговарям. През онези първи дни му бяха разрешили да не ходи на училище, за да стои у дома при мен. В неговата непроветрена стая с тапицерия на шотландско каре и две легла едно над друго, където бях прекарал много съботни вечери, докато бяхме в началното училище, двамата седяхме пред шахматната дъска — Анди играеше и от мое име, защото в зашеметеното си състояние невинаги си спомнях как се движат фигурите.

— Добре — казваше той, побутвайки очилата нагоре по носа си, — така да е. Напълно ли си сигурен, че искаш да постъпиш така?

— Как да постъпя?

— Да, разбирам — продължаваше Анди със своя вбесяващо тих глас, който бе накарал толкова много гамени да го блъскат така, че да пада на тротоара пред училището ни. — Топът ти е в опасност, точно така, но аз бих предложил да погледнеш по-внимателно царицата си — не, не, царицата . На D5.