Дона Тарт - Щиглецът

Анди открай време не беше бъбрив, не говореше много дори като дете, освен в някои редки случаи, в които избухваше, като че ли под налягане (голяма част от приятелството ни се бе изразявало в безмълвна размяна на комикси). Годините на тормоз в училище го бяха направили дори още по-мълчалив и затворен — вече не беше толкова склонен да употребява думи от речника на Лъвкрафт, а предпочиташе да се заравя в математика за напреднали и изобщо в научни занимания. Математиката никога не ме беше интересувала особено — бях, както се казва, „с висока лингвистична интелигентност“ — но, докато аз не оправдах надеждите, които бях давал първоначално в училище, и нямах интерес към високите оценки, ако постигането им изискваше тежък труд, Анди беше отличник по всички предмети и най-добър в класа. (Със сигурност щяха да го пратят в Гротън като Плат — перспектива, която го хвърляше в ужас още когато бяхме третокласници — ако родителите му не се безпокояха, с известно основание, да изпратят в интернат сина си, толкова тормозен от съученици, че веднъж едва не бе се задушил в плика, надянат на главата му по време на междучасие. А имаха и други основания за тревога; аз знаех за престоя на господин Барбър във „фермата за кукувици“, защото Анди ми беше казал, с обичайния си безразличен тон, че родителите му се бояли да не би той да е наследил донякъде същата „лабилност“, както се изрази той.)

Докато не ходеше на училище, за да бъде с мен, Анди се беше извинил, че се налага да учи, „но за съжаление е необходимо“, бе отбелязал той, беше подсмръкнал и бе избърсал носа си с ръкав. Натоварването му беше невероятно („адът на отличника“), и той не можеше да си позволи да изостане дори с ден. Докато той се бореше с явно безкрайните уроци (химия и математика, американска история, английски, астрономия, японски), аз седях на пода, опрял гръб на скрина му и броях на ум: по това време преди три дни тя беше жива, по това време преди четири дни, преди седмица… В мислите си виждах какво бяхме яли в последните дни преди смъртта й: последното ни посещение в гръцкия ресторант, последния път, когато отидохме в „Шън Ли Палас“, последния път, когато тя ми приготви вечеря (спагети карбонара), а после и вечерята преди това (пиле по индиански, беше се научила да готви това ястие в Канзас, от майка си). Понякога, за да създавам впечатление, че се занимавам с нещо, прелиствах стари броеве на „Фулметъл Алкемист“ 22 22 „Фулметъл Алкемист“ — поредица японски комикси. — Б.пр. или едно илюстрирано издание на Х. Дж. Уелс, което стоеше в стаята му, но не бях в състояние да възприемам дори илюстрациите. Най-често се взирах в гълъбите, които пърхаха на перваза на прозореца, докато Анди попълваше безконечни таблици в тетрадката си по хирагана 23 23 Сричкова писменост, компонент на японската писмена система. — Б.пр. , а коленете му подскачаха под масата, докато работеше.

Прозорците в стаята на Анди — част от една голяма спалня, която Барбърови бяха разделили наполовина — гледаха към Парк Авеню. В пиковия час около пешеходните пътеки се носеше ревът на клаксони, в прозорците на отсрещната страна на улицата гореше златна светлина и гаснеше горе-долу по същото време, когато и уличното движение започваше да оредява. Нощта си течеше (във фосфоресциращото сияние на уличните лампи виолетовите среднощни часове в града никога не ставаха истински черни), а аз се въртях в леглото, ниският таван над горното легло ме притискаше така тежко, та понякога наистина ми се струваше, че лежа под леглото, а не върху него.

Как бе възможно да тъгуваш за някой толкова, колкото аз тъгувах за майка си? Тя ми липсваше така, че исках да умра: това беше остра, физическа нужда, като нуждата от въздух, когато си под вода. Докато лежах буден, се опитвах да призова всичките си най-хубави спомени за нея — да ги фиксирам в съзнанието си, за да не я забравям — но вместо рождени дни и щастливи мигове постоянно си припомнях други случаи — например как няколко дни преди да загине ме спря в момента, когато излизах, за да махне някакъв конец от сакото на училищната ми униформа. Кой знае защо, това беше един от най-ясните ми спомени за нея: свитите й вежди, увереният жест, когато протягаше ръка към мен, всичко. Имаше и няколко случая — докато се реех неспокойно между будност и сън — когато се изправях рязко в леглото, дочул съвсем ясно в главата си нейния глас, произнасящ такива фрази, каквито несъмнено може да бе казвала някога, но всъщност аз не помнех, неща от рода на „Подхвърли ми една ябълка, моля те“ или „Питам се дали това нещо се закопчава отпред или отзад?“ и „Този диван е в позорно жалко състояние“.