Дона Тарт - Щиглецът

А замислех ли се за момичето, което спаси живота ми, сълзи започваха да парят в очите ми. Пипа! Такова странно, сухо име за тази слабичка, насмешлива червенокоска — подхождаше й. Всеки път, когато си припомнех как очите й срещнаха моите, ми се завиваше свят при мисълта, че тя — напълно непознатата — ме бе спасила, мисълта за нея ме бе възпряла да напусна изложбата и да бъда погълнат от черната светкавица в магазина за пощенски картички — от нищото, от края на всичко. Дали някога щях да имам възможност да й кажа, че ми е спасила живота? Що се отнася до стареца, пожарникарите и хората от спасителните екипи бяха нахлули в сградата само минути, след като аз излязох, и аз все още се надявах, че някой ще е стигнал до него навреме, за да го спаси — вратата беше разбита, знаеха, че вътре има хора. Дали някога щях да видя отново някой от тях?

Когато най-сетне се добрах до вкъщи, бях премръзнал до кости, зашеметен, и залитах. Вода се стичаше от подгизналите ми дрехи и се виеше зад мен в неравна следа по пода на фоайето.

След тълпите по улиците пустотата на фоайето ме смути. Въпреки че в стаята до багажното отделение портативният телевизор работеше, а чувах и накъсаното от пукот бръщолевене на радиостанции някъде в сградата, тук нямаше и следа от Голди, Карлос, Хосе или изобщо някой от редовния персонал.

Малко по-нататък осветената кабина на асансьора чакаше пуста, като шкаф на сцена в номер на илюзионист. Зъбчатите колела се завъртяха и кабината се разтърси; една по една изписаните в стил „ар деко“ цифри примигваха покрай мен, докато се изкачвах с поскърцване към седмия етаж. Когато излязох и се озовах в познатия ми мрачен коридор — боядисан в сивокафяво, изпълнен с тежка миризма на препарат за чистене на килими, ме заля вълна от облекчение.

Ключът се превъртя шумно в ключалката.

— Ехо? — подвикнах, влизайки в полутъмния апартамент; щорите бяха спуснати, цареше тишина.

В тишината забръмча хладилникът. „Господи“, блъсна ме ужасна мисъл, „още ли не се е прибрала?“

— Мамо? — подвикнах отново. Бързо губейки надежда, огледах антрето, а после застанах объркан насред дневната.

Нейната връзка с ключове не беше окачена на кукичката до вратата; чантата й не беше на масата. Мокрите ми обувки зашляпаха сред безмълвието, докато вървях към кухнята — тя всъщност не беше истинска кухня, а само ниша с печка с две колела и отдушник. Там беше чашата й за кафе — от зелено стъкло, купена от битпазара, с отпечатък от червило на ръба.

Стоях, взирах се в неизмитата чаша с около пръст студено кафе на дъното и се питах какво да правя. В ушите си чувах фучене и пищене, а главата ме болеше така силно, че едва успявах да мисля: черни вълни се надигаха в периферията на зрението ми. Бях се съсредоточил дотолкова върху мисълта за нейната тревога, върху желанието си да се прибера, за да я успокоя, че изобщо не бях очаквал да не я заваря у дома.

Прижумявайки от болка на всяка крачка, тръгнах по коридора към спалнята на родителите ми: стаята всъщност не се бе променила особено след отпътуването на баща ми, но сега, когато я ползваше само тя, бе по-разхвърляна, с по-женствено излъчване. На масичката до неоправеното, измачкано легло лампичката на телефонния секретар не светеше: нямаше записани съобщения.

Застанал на прага, аз се опитах да се съсредоточа, макар че едва се крепях на крака от болка. През цялото ми тяло преминаваше дразнещият отзвук от движението през деня, също както се случва, когато си пътувал прекалено дълго с кола.

Първо трябваше да свърша най-важното: да намеря телефона си и да проверя съобщенията. Само че не знаех къде е телефонът. Майка ми го беше взела, когато ме отстраниха от училище; предната нощ, докато тя беше в банята, се опитах да го открия, набирайки номера, но явно го беше изключила.

Спомням си как бръкнах с две ръце в най-горното чекмедже на скрина й и започнах да се ровя сред объркващо изобилие от шалове — копринени, кадифени, с индийска бродерия.

После, с огромно усилие (макар да не беше тежка) преместих двойната табуретка, поставена пред леглото й и се покатерих на нея, за да погледна какво има отгоре на гардероба. После седнах на килима, изпаднал донякъде в унес, бях облегнал буза на седалката, а в ушите си чувах ужасен, постоянен вой.

Нещо не беше наред. Спомням си как вдигнах глава, обзет от внезапно проблесналото убеждение, че от печката в кухнята изтича газ и че това изтичане ме отравя. Само че не долавях никаква миризма на газ.