Дона Тарт - Щиглецът

— О, майка ти! Милата! Никога няма да забравя първия път, когато дойде у нас да свири. Беше най-красивото малко момиченце, което съм виждал някога.

Откъде бе разбрал, че мисля за нея? Понечих да го попитам, но той бе заспал. Очите му бяха затворени, но дишаше бързо и тежко, сякаш тичаше, за да се спаси от нещо.

Аз самият се унасях — в ушите ми отекваше дразнещ звънтеж, в устата си чувствах метален вкус, като че ли бях на зъболекар — и можеше да изпадна отново в безсъзнание и да си остана така, ако в някакъв момент той не ме беше разтърсил силно, и аз се стреснах, обзет от паника. Старецът мънкаше нещо и подръпваше показалеца си. Беше смъкнал пръстена си, масивен златен пръстен с гравиран камък; опитваше се да ми го даде.

— Вземете го, не го искам — казах и се отдръпнах плахо. — Защо правите това?

Но той го притисна в дланта ми. Дишаше грозно, с бълбукане.

— Хобарт и Блакуел — произнесе старецът. Гласът му звучеше така, като че ли се давеше, но не в нещо, което го заобикаляше, а в нещо, което го изпълваше. — Звъни на зеления звънец.

— Зеления звънец — повторих колебливо.

Главата му се залюшка напред-назад, като че ли беше мъртвопиян, устните му трепереха. Премреженият му, невиждащ поглед се плъзна по мен и ме накара да изтръпна.

— Кажи на Хоуби да се махне от магазина — каза той с мъка.

Гледах невярващо кръвта, която се стичаше на струйка от ъгъла на устата му. Беше разхлабил вратовръзката си, дърпайки я рязко; казах „дайте“ и посегнах да помогна, но той бутна ръцете ми настрана.

— Да заключи касата и да се маха! — хриптеше той. — Баща му е пратил някакви хора да го пребият…

Той подбели очи; клепачите му трепнаха. После сякаш се спихна, стана почти плосък, като че ли въздухът бе изсмукан от него, изминаха трийсет секунди, четиридесет, през които приличаше на куп стари дрехи, но после — така рязко, че подскочих — гръдният му кош се изду шумно като ковашки мях и той изкашля на тласъци съсирена кръв, опръсквайки ме от глава до пети. Поизправи се на лакти, доколкото му стигаха силите — и в продължение на трийсет секунди диша тежко като куче, гърдите му се повдигаха трескаво, нагоре-надолу, нагоре-надолу, беше впил очи в нещо, което аз не виждах, стискайки през цялото време ръката ми, сякаш, ако успееше да не я изпусне, всичко щеше да бъде наред.

— Добре ли сте? — попитах — с трескава настоятелност, почти разплакан. — Чувате ли ме?

Докато старецът се бореше и се мяташе като риба на сухо, аз държах главата му, или поне се опитвах да го сторя, но не знаех как и се боях да не му причиня болка, а през цялото време той стискаше ръката ми така, сякаш беше провесен от покрива на висока сграда и щеше всеки момент да падне. Всеки дъх бе съпроводен от отделно, гъргорещо надигане на гърдите, сякаш повдигаше тежък камък с огромно усилие, а после го изпускаше, отново и отново. За миг ме погледна право в очите, от устата му бликна кръв, той сякаш се канеше да каже нещо, но думите се загубиха в бълбукащата по брадичката му струя.

После — за мое огромно облекчение — той се поуспокои, притихна, вече не стискаше толкова силно ръката ми, омекваше, имах чувството, че потъва, увлечен от водовъртеж, сякаш отплаваше надалеч от мен, понесен по гръб от водата.

— По-добре ли сте? — попитах, и тогава…

Капнах внимателно малко вода в устата му — устните му се раздвижиха, видях ги да мърдат; тогава, отпуснат на колене, като младия слуга от някоя приказка, избърсах кръвта от лицето му с кърпичката от индийска коприна, която извадих от джобчето на сакото му. Докато той застиваше — мъчително бавно, на степени и градуси — в неподвижност, аз се отпуснах назад, на пети, взрях се внимателно в опустошеното му лице и казах:

— Ало?

Единият тънък като хартия, полузатворен клепач със синкави вени потрепна като от тик.

— Ако ме чувате, стиснете ръката ми.

Но ръката му лежеше отпуснато в моята. Седях, гледах го и не знаех какво да правя. Беше време да тръгвам, крайно време беше — майка ми се беше изразила съвсем ясно — и все пак не виждах изход от пространството, в което се намирах, а всъщност в някои отношения не можех и да си представя как бих могъл да бъда някъде другаде — ако някъде съществуваше друг свят извън този. Сякаш изобщо не бях водил друг живот.

— Чувате ли ме? — попитах за последен път, приведох се и доближих ухо до окървавената му уста. Но не долових нищо.

Тъй като не исках да го смутя, в случай че просто си почиваше, се изправих колкото можех по-безшумно. Всичко ме болеше. В продължение на няколко мига стоях и гледах надолу към него, бършейки ръце в училищния си блейзър — кръвта му бе навсякъде по мен, ръцете ми лепнеха от нея — а после започнах да оглеждам лунния пейзаж от отломки в опит да се ориентирам и да намеря най-подходящия път, по който да изляза.