Дона Тарт - Щиглецът

Но картината не бе онова, което той искаше. Той я отблъсна капризно, набутвайки я отново в ръцете ми, и забърбори нещо. Дясната част от главата му беше до такава степен подгизнала от лепкава кръв, че едва виждах ухото му.

— Какво? — попитах, но продължавах да мисля за майка си — къде беше тя? — Моля?

— Вземи я.

— Вижте, аз ще се върна. Трябва да… — не можех да го произнеса, не докрай, но майка ми искаше да се прибера у дома, незабавно, трябваше да се видя там с нея, това беше нещо, което тя бе подчертала съвсем ясно.

— Вземи я със себе си! — той тикаше картината в ръцете ми. — Върви! — Опитваше се да седне. Очите му блестяха диво; възбудата му ме плашеше. — Взеха всички електрически крушки, разрушиха половината къщи по улицата…

Капка кръв се стече по брадичката му.

— Моля ви — казах, протягайки колебливо ръце — боях се да го докосна. — Моля ви, легнете…

Той поклати глава, опита се да каже нещо, но усилието го накара да рухне, раздирайки се от влажна, мъчителна кашлица. Когато избърса устата си, видях по опакото на ръката му широка ивица кръв.

— Някой идва — не бях уверен в думите си, но не знаех какво друго да кажа.

Той ме погледна право в лицето, търсейки някакъв проблясък на разбиране, а когато не го откри, отново започна да се мъчи да стане.

— Пожарът — каза той с бълбукащ глас. — Вилата в Ма’ади. On a tout perdu 10 10 (фр.) загубихме всичко — Б.пр. .

Той отново млъкна и се закашля. Мехурчета червеникава пяна се появиха от ноздрите му. Насред цялата тази нереална картина, сред каменни грамади и пречупени монолити, изпитах като насън чувството, че не съм оправдал очакванията му, че поради несръчността и незнанието си съм се провалил в изпълнението на някаква задача като онези от приказките. Въпреки че никъде сред тези разпилени камъни не се виждаше огън, аз запълзях и пъхнах картината в найлоновата торба, за да не може той да я вижда, след като видът й го разстройваше толкова много.

— Не се безпокойте — казах. — Аз ще…

Той се беше успокоил. Постави ръка върху китката ми, погледът му беше ясен и спокоен, и аз почувствах студения полъх на едно неразумно съждение. Бях направил онова, което се очакваше от мен. Всичко щеше да бъде наред.

Докато се наслаждавах на задоволството, дарявано от тази преценка, старецът стисна успокояващо китката ми, като че ли бях произнесъл на глас разсъжденията си. Ще се измъкнем оттук, каза той.

— Знам.

— Увий я във вестници и я постави на самото дъно на куфара, скъпи. При другите редки и ценни вещи.

От облекчението, че той се е успокоил, и поради изтощението от болката в главата споменът за майка ми трепна с крилца и отлетя като нощна пеперуда, аз се разположих до него и притворих очи, обзет от странно усещане за удобство и сигурност. Сякаш отплавах в някакъв сън. Той говореше малко несвързано, под нос: чуждестранни имена, цифри и суми, няколко думи на френски, но предимно на английски. Някакъв човек щял да дойде да види мебелите. Абду щял да има неприятности, защото хвърлял камъни. И все пак, всичко това сякаш имаше смисъл, аз виждах градината с палми, пианото и зеления гущер на стъблото на едно дърво, сякаш прелиствах албум с фотографии.

Помня, че в един момент попита „Ще успееш ли да се прибереш сам, момчето ми?“.

— Разбира се — лежах на пода до него, главата ми беше на едно ниво с изкривената му гръдна кост, така че можех да чувам всеки хрип и всяко секване на дъха му. — Пътувам сам всеки ден.

— А къде каза, че живееш сега?

Ръката му почиваше на главата ми, съвсем леко, както човек поставя ръка на главата на обичано куче.

— Източна Петдесет и седма улица.

— О, да! Близо до Le Veau d’Or 11 11 (фр.) Златния телец — Б.пр. , нали?

— Да, на няколко преки.

Le Veau d’Or беше ресторант, който майка ми обичаше да посещава навремето, когато имахме пари. Там за първи път бях ял охлюви, там отпих за първи път Marc de Bourgogne 12 12 Бренди, подобно на българската джиброва ракия. — Б.пр. от чашата на майка ми.

— Към Парк Авеню, така ли беше?

— Не, по-близо до реката.

— Достатъчно близо е, момчето ми. Сладкиши от разбит белтък, хайвер… Как се влюбих в този град първия път, когато го видях! Но вече не е същото, нали? Всичко ми липсва ужасно, а на теб? Балконът и…

— Градината — обърнах се да го погледна. Парфюми и мелодии. Затъвайки в недоумение като в блато, започнах да си мисля, че е бил близък приятел на семейството, за чието съществувание съм забравил, някакъв отдавна изгубен роднина на майка ми…