Дона Тарт - Щиглецът

Озърнах се в опит да се ориентирам, объркан поради удара по главата, без никаква представа от времето, не знаех дори ден ли е или нощ. Величествената пустота на това място ме озадачаваше — рядко срещаната височина на пространството, изпълнено с пластове дим, които се преплитаха и издуваха, издигайки се като тенти към мястото, където би трябвало да бъде таванът (или небето). Но макар все така да нямах представа къде се намирам и защо съм тук, все пак разрухата наоколо будеше у мен някакви спомени за видяно на кино тичане в светлината на аварийни лампи. Бях гледал по интернет кадри от взривяването на един хотел в пустинята, и на тези кадри подобните на кутийки от пчелна пита стаи бяха застинали в подобна ярка светлина.

Тогава си спомних за водата. Отстъпих назад, оглеждайки се навсякъде около себе си, докато сърцето ми подскочи, защото бях видял отново синия проблясък в прахта.

— Вижте — казах и започнах да отстъпвам. — Аз просто…

Старецът ме гледаше едновременно с надежда и с отчаяние, като умиращо от глад куче, което няма сили да върви.

— Не… чакайте. Ще се върна.

Залитах като пиян сред отломките — сновях, ровех се, газех, повдигайки високо колене, сред най-различни вещи, лутах се сред тухли, цимент, обувки, чанти и цели обгорели късове, които предпочитах да не заглеждам по-отблизо.

Бутилката беше пълна почти догоре и гореща на пипане. Но още при първата глътка гърлото ми пое инициативата и аз бях изгълтал почти половината — топла като вода за миене, с вкус на пластмаса, преди да осъзная какво върша, да си наложа да я затворя и да я поставя в торбата, за да я отнеса при него.

Коленичих край стареца. В коленете ми се забиваха камъни. Той трепереше, дишането му беше хрипливо и неравно; погледът му не срещаше моя, а се луташе някъде нагоре и се спираше с капризно упорство върху нещо, което аз не виждах. Опитвах се да извадя бутилката с вода, когато той протегна ръка и докосна лицето ми. Внимателно, със старите си, костеливи пръсти, той отметна косата от очите ми, измъкна една стъклена тресчица, забила се във веждата ми, после ме потупа по главата.

— Хайде, хайде — гласът му беше много слаб, много скърцащ, много сърдечен, от гърдите му се изтръгваше ужасяващо свирене. Двамата се гледахме в продължение на един дълъг миг, който никога не забравих — приличахме всъщност на две животни, срещнали се по здрач — и тогава сякаш в очите му просветна ясна, красива искра и аз видях създанието, което той бе в действителност — а и той, струва ми се, видя мен. За миг между нас възникна жужаща връзка, сякаш бяхме два свързани двигателя.

После той се отпусна назад, толкова тежко, та за миг реших, че е издъхнал.

— Ето — казах смутено, пъхвайки ръка под раменете му, — така е добре.

Повдигнах главата му, доколкото можах, и му помогнах да отпие от бутилката. Той успя да глътне много малко, остатъкът се стече по брадичката му.

Отново се отпусна назад. Усилието се оказа прекалено голямо за него.

— Пипа — произнесе той с усилие.

Сведох поглед към обгореното му, зачервено лице, развълнуван от нещо познато в очите му, които бяха ръждивокафяви и ясни. Бях го видял по-рано. Бях видял и момичето видях я като на моментна фотография, с чистите цветове на есенни листа: ръждивокафяви вежди, меденозлатисти очи. Неговите очи отразяваха нейните. Къде беше тя?

Той се опитваше да каже нещо. Напуканите му устни се движеха. Искаше да знае къде е Пипа.

Поемаше с усилие дъх, гърдите му хриптяха.

— Вижте — казах разтревожено, — опитайте се да лежите спокойно.

— Трябва да вземе метрото, така ще е по-бързо. Освен ако не я докарат с кола.

— Не се безпокойте — казах аз и се приведох по-близо до него. Не се притеснявах. Бях убеден, че някой скоро ще се добере до нас. — Ще почакам, докато дойдат.

— Толкова си мил — ръката му (студена, суха като пепел) стисна моята. — Не те бях виждал, откакто беше малко момче. Но последния път, когато разговаряхме, беше вече пораснал.

— Но аз съм Тио — отвърнах, след като замълчах смутено за миг.

— Разбира се — погледът му беше уверен и сърдечен, също като ръкостискането му. — И съм уверен, че направи възможно най-добрия избор. Онзи Моцарт е толкова по-приятен от Глук, не мислиш ли?

Не знаех какво да отговоря.

— И за двама ви ще бъде по-лесно. Толкова сурово се отнасят с вас, децата, на прослушвания… — закашля се. Устните му овлажняха от гъста, червена кръв. — Не дават втора възможност.

— Чуйте ме… — струваше ми се нередно да го оставям да ме мисли за някой друг.