Дона Тарт - Щиглецът

— О, но вие свирите толкова прекрасно, и двамата. Онази пиеса в сол мажор. Все се върти в главата ми. Леко, леко, съвсем на косъм…

Той изтананика няколко ноти, безформена фраза. Песен. Беше песен.

— … и сигурно съм ти разказвал как ходех на уроци по пиано при онази стара арменка? На палмата живееше един зелен гущер, зелен като ментов бонбон, обичах да го търся… шмугваше се по перваза на прозореца… вълшебни светлинки в градината… du pays saint 8 8 (фр.) от Светите земи — Б.пр. … стигаше се за двайсет минути пеш, но ми се струваше, че изминавам цели мили…

Той притихна за кратко; чувствах как разумът му се отдалечава от мен, въртейки се като листо в поток. После водата го върна обратно и той отново дойде на себе си.

— А ти? На колко години си сега?

— Тринайсет.

— Във френския лицей?

— Не, училището ми е в Уест Сайд.

— И по-добре, бих казал. Всички тези часове по френски! Прекалено много лексика за едно дете. Nom et prenom 9 9 (фр.) съществителни и местоимения — Б.пр. , животински видове и тяхната еволюция. А всъщност е просто форма на колекциониране на насекоми.

— Моля?

— В „Гропис“ винаги говореха на френски. Помниш ли „Гропис“? С раирания чадър и сладоледа с шамфъстък?

Раиран чадър. С това главоболие ми беше трудно да мисля. Погледът ми се плъзна към дългата пукнатина в скалпа му, покрита с тъмна спечена кръв, като рана от брадва. Все повече осъзнавах присъствието на страшните форми, наподобяващи човешки тела, търкалящи се сред отломките, тъмни, неясни едри очертания, тълпящи се около нас, сред вездесъщия мрак, на тези тела, подобни на парцалени кукли, и все пак този мрак създаваше впечатлението, че можеш да отплаваш по него, излъчваше някаква сънливост, пенлива диря, която кипеше и се губеше в студен, черен океан.

Внезапно почувствах, че нещо се е объркало сериозно. Той беше дошъл на себе си и ме разтърсваше. Ръцете му пърхаха. Искаше нещо. Опита да се изправи, поемайки си дъх със свирене.

— Какво има? — попитах, отърсвайки се, за да се съвзема. Той дишаше тежко, развълнуван, подръпваше ръката ми. Изправих се уплашено и се озърнах, очаквайки да видя наближаването на някаква нова опасност — оголени жици, пожар, таван, който може всеки момент да рухне.

Той сграбчи ръката ми. Стисна я силно и успя да каже:

— Не тук.

— Какво?

— Не я оставяй тук. Не — погледът му се плъзна покрай мен, той се опитваше да посочи към нещо. — Вземи я оттук.

— Моля ви, легнете…

— Не! Те не бива да я видят — той настояваше трескаво, стиснал здраво ръката ми, опитваше се да се изправи. — Откраднали са килимите, ще я отнесат в сградата на митницата…

Видях, че сочи към един покрит с прах правоъгълен къс картон, практически неразличим сред нацепените греди и боклука, по-малък от моя лаптоп у дома.

— Това ли? — попитах и погледнах по-отблизо. По картона се виждаше накапан восък, беше облепен с неравномерно разхвърляни етикети. — Това ли искате?

— Моля те — той стисна здраво клепачи. Беше разстроен, кашляше така силно, че едва успяваше да говори.

Пресегнах се и хванах картона за ръба. Стори ми се учудващо тежък за малките си размери. От единия му край висеше дълга треска от счупена рамка.

Прекарах ръкав по прашната повърхност. Малка жълта птичка, избледняла под слоя бял прах. Всъщност „Урок по анатомия“ беше в същата книга, но всяваше истински ужас у мен.

Разбирам, отвърнах сънливо. Обърнах се с картината в ръка, за да й я покажа, и тогава осъзнах, че тя не е тук.

Или по-скоро — и беше, и не беше. Част от нея беше тук, но тази част беше невидима. Невидимата част беше важната. Това беше нещо, което не бях разбирал никога досега. Но когато се опитах да го кажа на висок глас, думите прозвучаха объркано и като ледена плесница ме блъсна съзнанието, че греша. И двете части трябваше да бъдат заедно. Не беше възможно да имаш едната част без другата.

Потърках челото си с ръка и се опитах да прочистя с примигване прахта от очите си, а после, с огромно усилие, сякаш повдигах прекалено голяма за мен тежест, се опитах да настроя правилно ума си. Къде беше майка ми? В един момент бяхме трима и един от тези трима души — в това бях доста уверен — беше тя. А сега бяхме само двама.

Зад мен старият човек беше започнал отново да кашля и да се тресе с неконтролируема настоятелност, опитваше се да говори. Пресягайки се назад, аз се опитах да му дам картината.

— Ето — казах, а после, обръщайки се към майка си — към мястото, на което ми се бе сторило, че е тя, — ще се върна след минута.