Дона Тарт - Щиглецът

Дядото се беше отдалечил на разстояние от няколко картини, но момичето се бавеше, вървеше на няколко крачки зад него, и постоянно поглеждаше към майка ми и мен. Имаше прекрасна кожа: млечнобяла, ръцете й бяха сякаш изваяни от мрамор. Фигурата й беше спортна, но беше прекалено бледа за тенисистка; може би беше балерина или тренираше гимнастика, или може би дори скокове във вода — може би тренираше до късно в сенчести закрити басейни, сред кънтящо ехо, отражения и тъмни облицовъчни плочи. Представих си я как скача, изопнала гърди, с изпънати пръсти на краката, гмурва се безшумно към дъното на басейна, в лъскав черен бански костюм, а мехурчетата кипят и се отправят нагоре, отделяйки се от малкото й, стегнато телце.

Защо се вманиачавах така по отношение на някои хора? Нормално ли беше да се вкопчвам така трескаво в непознати, с такива живи фантазии за тях? Не ми се вярваше. Невъзможно ми бе да си представя как някакъв произволно подбран минувач от улицата развива точно такъв интерес към мен. И все пак, това беше основната причина да влизам в онези къщи заедно с Том: непознатите ме привличаха неудържимо, исках да знам каква храна ядат и от какви чинии се хранят, какви филми гледат и каква музика слушат, да надничам под леглата им и в тайните им чекмеджета, в нощните им шкафчета и в джобовете на палтата им. Често срещах по улиците интересни хора и мислите за тях нарушаваха спокойствието ми дни наред, представях си как живеят, съчинявах разни истории за тях, докато пътувах с метрото или автобуса през града. Бяха минали години, а аз не бях престанал да мисля за тъмнокосите деца в униформа на едно католическо училище — бяха брат и сестра; бях ги видял веднъж на гарата Гранд Сентръл буквално да се опитват да откопчат баща си от вратата на някакъв долнопробен бар, дърпайки го за ръкавите на сакото. Не бях забравил и онова крехко момиче с цигански черти в инвалидната количка пред хотел „Карлайл“, което говореше задъхано на италиански, обръщайки се към пухкавото кученце в скута си, докато някакъв отракан на вид господин със слънчеви очила (баща й? бодигард?), застанал зад инвалидната количка, разговаряше явно за някакви сделки по телефона си. В продължение на години превъртах тези непознати в мислите си, питах се кои ли са, какъв ли е животът им, и сега знаех, че ще се прибера у дома и ще продължавам да си задавам въпроси за това момиче и дядо му по същия начин. Старецът имаше пари; личеше си по облеклото му. Защо бяха само двамата? Откъде ли бяха? Може би бяха представители на някоя от старите, разклонени нюйоркски фамилии — музиканти, учени, някое от онези многобройни семейства от Уест Сайд с интерес към изкуствата, каквито може да бъдат срещнати около университета „Кълъмбия“ или на матинета в „Линкълн Сентър“. А може би този грозноват, благовъзпитан старец изобщо не й беше дядо. Възможно бе да е учител по музика, а тя да е феноменална изпълнителка на флейта, открита от него в някой малък градец и доведена тук, за да свири в „Карнеги Хол“…

— Тио? — каза внезапно майка ми. — Чу ли какво говорех?

Гласът й ме накара да се върна отново към себе си. Бяхме в последната зала от изложбата. По-нататък беше магазинът с картички и сувенири, касата, лъскави редици с албуми — а майка ми за съжаление не беше забравила да следи времето.

— Трябва да погледнем дали още вали — казваше тя. — Остава ни още малко време — хвърли поглед към часовника, после погледна покрай мен към стрелката, сочеща изхода, — но си мисля, че ще е по-добре да сляза долу, за да се опитам да открия нещо за Матилд.

Забелязах как момичето наблюдава майка ми, докато тя говореше — очите му се плъзгаха любопитно по гладката й, тъмна коса, прибрана в опашка, по пристегнатия в кръста лъскав бял шлифер — и за момент ми се стори вълнуващо да я видя така, както я виждаше момичето, като една непозната. Дали бе забелязала, че носът на майка ми беше съвсем лекичко изкривен накрая, там, където го беше счупила, когато паднала от едно дърво като дете? Или как черните кръгове около светлосините ириси на очите й придаваха малко диво изражение, напомняха на животно, вперило поглед в плячката си някъде сред пусто поле.

— Знаеш ли — майка ми хвърли поглед през рамо, — ако нямаш нищо против, може да изтичам обратно, за да хвърля набързо още един поглед на „Урок по анатомия“, преди да си тръгнем. Не можах да се доближа до картината, а се опасявам, че може и да не успея да дойда втори път, преди да закрият изложбата — и тя тръгна, с бързо потракващи токчета, после се обърна, сякаш казваше: идваш ли с мен?