Дона Тарт - Щиглецът

— Това е встъпителният минимум, който и един начинаещ трябва да познава — продължи майка ми. — Хайде, тук завиваме наляво.

На горния етаж беше ужасно студено, а косата ми беше още мокра от дъжда.

— Не, не, насам — дръпна ме майка ми за ръкава. Не беше лесно да се открие изложбата, и ние се лутахме из оживените зали (сновяхме, промъквайки се покрай тълпите, завивахме ту наляво, ту надясно, връщахме се по стъпките през лабиринти с озадачаващи обозначения и разположение), а големи, мрачни репродукции на „Урок по анатомия“ току се появяваха неочаквано на някое кръстовище като зловещи пътепоказатели, все същият труп с разрязаната ръка, а отдолу — червени стрелки, на които пишеше: „В тази посока към операционната“.

Не приемах с особен възторг перспективата да гледам куп картини на холандци в тъмни дрехи, и когато бутнахме стъклената врата и влязохме — от екнещите коридори в тишината на настланите с мокет зали — първоначално реших, че сме се озовали на погрешното място. Стените грееха приглушено в топло, пищно сияние, с мекотата, придавана от вековете; но после всичко се обособи, придоби яснота, цвят и онази специфична, северна светлина; портрети, интериори, натюрморти, някои миниатюрни, други с величествени размери: дами със съпрузите си, дами с домашните си кученца, самотни красавици в бродирани рокли и внушителни търговци, изобразени сами, отрупани с кожи и скъпоценности. Опустошени след пиршество маси, обсипани с обелени ябълки и черупки от орехи; драпирани бродирани завеси и сребро; картини, съдържащи зрителни измами, по които пълзяха насекоми и се виждаха цветя с венчелистчета на ивици. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-странни и красиви ставаха картините. Обелени лимони, чиято втвърдена кора висеше от острието на ножа, виждаше се зеленикаво петно от плесен. Светлина се пречупваше в ръба на полупразна чаша.

— И тази обичам — прошепна майка ми, спирайки до мен пред малък, особено набиващ се в съзнанието натюрморт: бяла пеперуда на тъмен фон, пърхаща над червени плодове. Фонът — в наситено, шоколадовочерно — излъчваше навеждаща на размисъл топлина, навяваща мисли за претъпкани складове и за потока на времето.

— Те наистина са знаели как да уловят този преход, холандските художници — преминаването на зрелостта в гниене. Плодът е узрял, но няма да остане така, скоро ще го нападне тлението. А виж, особено тук — каза тя и се пресегна над рамото ми, проследявайки очертанието във въздуха с пръст — този преход, пеперудата. — Посипаната с прашец обратна част на крилцето изглеждаше толкова деликатна, че сякаш прашецът би оцветил пръстите й, ако го докоснеше. — Колко красиво го е представил. Неподвижност, криеща трепета на движението.

— Колко време му е отнело да я нарисува?

Майка ми, която бе пристъпила прекалено близо до картината, се отдалечи, за да я огледа — без да обръща внимание на дъвчещия дъвка охранител, който се взираше неотклонно в гърба й, защото бе привлякла вниманието му.

— Е, холандците са измислили микроскопа — отвърна тя. — Били са бижутери, шлифовали лещи. Държали са на най-дребните детайли, тъй като и най-мъничкото нещо има свое значение. Когато видиш мухи или други насекоми в някой натюрморт — увехнало листо, черно петно на ябълка — това означава, че художникът ти изпраща скрито послание. Казва ти, че живите същества не са вечни — че всичко е преходно. Насред живота сме в смъртта. Именно затова тези картини се наричат „натюрморт“ — мъртва природа. Може би не се забелязва на пръв поглед — мъничкото петънце сред цялата тази красота и цъфтеж. Но ако се загледаш по-внимателно, го виждаш.

Приведох се напред, за да прочета текста на табелката на стената, която уведомяваше дискретно, че художникът — Адриен Коорт, дати на раждане и смърт — неизвестни, не бил известен приживе, а творбите му получили признание едва през петдесетте години на двайсети век.

— Ей, мамо — казах, — видя ли това?

Но тя вече вървеше напред. Стаите бяха студени, притихнали, с ниски тавани — тук отсъстваха дворцовият шум и екот, присъщи на фоайето. Макар че изложбата бе привлякла прилично голям брой публика, тук все още се чувстваше спокойствието, бавния поток на времето в затънтено място; някаква тишина, сякаш бяхме попаднали във вакуум; чуваха се продължителни въздишки и резки ахвания, сякаш бяхме в аудитория, пълна със студенти на изпит. Вървях по петите на майка ми, докато тя се движеше на зигзаг от портрет към портрет, много по-бързо, отколкото обикновено на изложба, от цветя към масички за игра на карти и плодове, пренебрегвайки немалко от картините (четвърта поредна сребърна халба или поредният мъртъв фазан), и насочвайки се без колебание към други („Ето например Халс. Понякога става толкова банален с неговите пияници и слугини, но когато прави нещо, прави го . При него ги няма тази придирчивост, това изпипване на детайла — той работи «мокро в мокро», мазка след мазка, при него всичко е толкова бързо . Лицата и ръцете — наистина прекрасно предадени, той знае, че именно те привличат погледа, а виж дрехите — така леко нахвърляни, почти ескизни. Погледни как свободно и модерно работи с четката!“). Прекарахме доста време пред един портрет от Халс — момче, държащо в ръцете си череп („Не се дразни, Тио, но на кого прилича това момче според теб? На някой — тя подръпна отзад косата ми, — на когото му е време да се подстриже?“), а също и пред два големи портрета на пируващи офицери от Халс, за които тя ми каза, че били много прочути и имали огромно влияние върху Рембранд. („Ван Гог също обичал Халс. На едно място, пишейки за него, той казва: При Франс Халс има поне двайсет и девет нюанса на черното! Или бяха двайсет и седем?“) Следвах я като замаян от усещането за вървежа на времето, доволен от това колко бе погълната от картините, доколко сякаш не съзнаваше, че минутите си летят. Нашият половин час като че ли вече бе почти към края си; но все пак ми се искаше да се бавя, да я разсейвам, в детинската си надежда, че времето ще мине незабелязано и ще пропуснем изцяло часа на срещата.