Дона Тарт - Щиглецът

— Да — тя замълча и ми подаде една дъвка, която аз приех, а тя прибра пакетчето обратно в чантата си. — Искам да кажа, нали това е номерът на Матилд — как не е необходимо добре избраният подарък да струва много пари, как може да намериш някое съвършено евтино преспапие на битпазара. Което вероятно би било чудесно, стига някой от нас да имаше време да отиде до търговската част на града и да се рови из битпазара. Знаеш ли какво стана миналата година, когато беше ред на Пру да избира подаръка? Тя се паникьоса, изтича до „Сакс“ през обедната си почивка и в крайна сметка изхарчи петдесет долара от собствените си пари над събраната сума, за да й купи слънчеви очила, бяха „Том Форд“, струва ми се, и все пак Матилд не пропусна да пусне някоя шегичка за американците и културата на консуматорското общество. А Пру дори не е американка, австралийка е.

— Обсъждала ли си въпроса със Серджо? — попитах. Серджо — мултимилионерът — собственик на фирмата, в която работеше майка ми — рядко можеше да бъде срещнат в офиса, затова пък се появяваше често по страниците със светски новини редом с личности от рода на Донатела Версаче; „обсъждала ли си въпроса със Серджо“ звучеше малко като „какво би направил Иисус в този случай?“.

— Представата на Серджо за книга за изкуство е албум със снимки на Хелмут Нютън или може би онази книга, която Мадона издаде преди време, от онези, които стават за подреждане на ниската масичка в дневната.

Понечих да попитам кой е Хелмут Нютън, но после ми хрумна нещо по-добро.

— Защо не й купите карта за метрото?

Майка ми извърна очи към тавана.

— Вярвай ми, точно това би трябвало да направя.

Наскоро в офиса бе се разразила паника, когато колата на Матилд се забавила в задръстване и тя била принудена да чака в някакво бижутерско ателие в Уилямсбърг.

— Искам да кажа — анонимно. Оставете й една на бюрото — използвана, незаредена. Просто за да видите какво ще направи.

— Мога да ти кажа какво ще направи — отвърна майка ми, пъхвайки членската си карта през пролуката на гишето за билети. — Ще уволни асистентката си, а вероятно освен това и половината служители от отдел „Продукции“.

Рекламната агенция, в която работеше майка ми, се бе специализирала в реклама на дамски аксесоари. По цял ден, под изнервения и малко злобен поглед на Матилд, тя ръководеше фотосесии на кристални обици, блестящи с фалшива празничност върху преспи изкуствен сняг, и чанти от крокодилска кожа — без притежател, оставени на задната седалка на пусти лимузини — които грееха в ореоли от небесна светлина. Разбираше си от работата; предпочиташе да работи зад обектива, не пред него; знаех, че й е приятно да вижда работите си по плакати в метрото и на билбордове на Таймс Скуеър. Но въпреки повърхностния блясък на работата й (закуски с шампанско, пликове с подаръци за персонала от „Бъргдорфс“ 7 7 Два луксозни универсални магазина на Пето Авеню. — Б.пр. ), работното време беше прекалено продължително, а и в сърцевината на тази работа имаше някаква пустота, която — знаех това — я натъжаваше. Онова, което тя искаше всъщност, бе да се върне в университета, но и двамата знаехме, че сега, когато баща ми ни беше напуснал, възможностите това да се случи бяха минимални.

— Добре — каза тя, обърна гръб на гишето и ми подаде моя пропуск — ще ме подсещаш за времето, за да не закъснеем, нали? Изложбата е огромна — тя посочи плаката, на който пишеше „Портрети и натюрморти: шедьоври от златната епоха на Севера“ — не можем да я разгледаме докрай този път, но има няколко неща…

Думите й заглъхнаха, докато я следвах нагоре по парадната стълба — разкъсван от благоразумния подтик да стоя близо до нея и порива да се отдалеча на още няколко крачки и да се преструвам, че не съм с нея.

— Неприятно ми е да препускам така през експозицията — казваше тя, когато я настигнах на горната площадка, — но от друга страна, на такава изложба се налага да дойдеш два-три пъти. Тук е „Урок по анатомия“, трябва да я видим, но онова, което действително искам да видя, е едно малко, не особено познато платно на един художник, който бил учител на Вермеер. Най-великият сред старите майстори, за които не си чувал. Картините на Франс Халс също са страхотни. Познаваш Халс, нали? Сещаш ли се за „Веселият пияница“? Ами управителките на приюта за старци?

— Да — казах аз. От всички картини, които бе споменала, познавах единствено „Урок по анатомия“. Детайл от нея присъстваше и на плаката: синкавата плът, различните оттенъци на черното, хирурзите със зачервени очи и носове като любители на чашката.