Дона Тарт: Щиглецът

Вървяхме в мълчание. Мислите ми жужаха тревожно около собствените ми безпокойства (бяха ли се обаждали и на родителите на Том? Защо не се бях сетил да го попитам за това?), но и около въпроса какво да си поръчам за закуска, веднага щом успеех да я заведа до снекбара (омлет с шунка, зеленчуци и сирене, и допълнително бекон; тя щеше да си поръча обичайното за нея: препечен ръжен хляб с яйца на очи и чаша черно кафе), така че не забелязах накъде се насочваме, но внезапно осъзнах, че тя току-що бе казала нещо. Не гледаше към мен, а към парка отсреща; изражението й ме накара да си спомня за един прочут френски филм, чието име не знаех — в него объркани хора вървяха по брулени от вятър улици и говореха много, но сякаш не разговаряха един с друг.

— Какво каза? — попитах, след като бях извървял объркано няколко крачки, по-забързано, за да я настигна. — Навремето?

Тя ме изгледа стреснато, като че ли беше забравила, че съм с нея. Белият й шлифер, чиито поли се развяваха на вятъра, допълваше впечатлението, което тя създаваше — сякаш бе дългокрака птица, готова всеки миг да разпери криле и да се зарее над парка.

— Какво е станало навремето?

— О! — лицето й стана безизразно, после тя се засмя бързо по своя рязък, детински начин. — Не, казах „пропадане във времето“.

Макар подобни думи да звучаха странно, аз бях наясно с това, което тя искаше да каже, или поне така си мислех — онова потръпване, когато изключваш, както си вървиш по тротоара, липсващи секунди, сякаш потокът на времето за миг е заекнал — или кадри, отрязани от филм.

— Не, не, малчо, това е просто заради мястото — тя разроши косата ми, извиквайки кривата ми, смутена усмивка: „малчо“ ме наричаха вкъщи, когато бях малък — това прозвище ми се нравеше също толкова малко, колкото и рошенето на косата, но макар че това ме караше да се чувствам глупаво, аз се радвах, че настроението й се е подобрило. — Винаги ми се случва тук. Когато се озова на това място, имам чувството, че съм отново на осемнайсет и току-що съм слязла от автобуса.

— Тук ли? — попитах скептично, позволявайки й да ме хване за ръка, нещо, което в повечето случаи не бих допуснал. — Това е странно.

Знаех всичко за младите години на майка ми в Манхатън, доста далеч от Пето Авеню — на авеню „Б“, прекарани в студиото над някакъв бар, където във входа спели бездомници, сбиванията в бара се пренасяли и на улицата, а някаква побъркана старица на име Моу гледала незаконно десетина-дванайсет котки в една затворена част от стълбището на горния етаж.

Тя сви рамене.

— Така е, но на това място всичко си е същото, както през първия ден, когато го видях. Същинско пътуване във времето. В долната част на Ийст Сайд — е, ти знаеш как е там долу, постоянно се появява по нещо ново, а аз се чувствам по-скоро като Рип Ван Уинкъл, отдалечавам се все повече и повече. Понякога се събуждам и имам чувството, че през нощта са променили външния вид на магазините. Стари ресторанти фалират, някакъв моден нов бар се появява на мястото на някогашния пункт за химическо чистене…

Мълчах почтително. Напоследък мисълта за минаването на времето много я занимаваше, може би защото наближаваше рожденият й ден. „Прекалено стара съм за такива неща“, беше казала преди няколко дни, след като бяхме претърсили целия апартамент, ровейки дори под възглавниците на дивана и в джобовете на палтата и якетата си, за да съберем достатъчно дребни, с които да платим на доставчика от бакалницата.

Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и каза:

— Тук всичко е по-стабилно — макар че говореше с небрежен тон, виждах, че очите й са замъглени; очевидно беше спала зле — заради мен. — Горната част на Парк Авеню е едно от малкото места, на които можеш да видиш как е изглеждал градът през деветдесетте години на деветнайсети век. Такива са и Грамърси Парк, и Гринич Вилидж донякъде. Когато дойдох за първи път в Ню Йорк, свързвах тези части на града с Едит Уортън, с „Франи и Зуи“, и „Закуска в Тифани“, всичко това, взето заедно.

— „Франи и Зуи“ живеят в Уест Сайд.

— Така е, но тогава бях прекалено глупава, за да го знам. Единственото, което мога да кажа, е че тук беше доста по-различно от долната част на Ийст Сайд, където бездомниците си кладяха огън в кофите за боклук. За мен уикендите тук бяха изпълнени с вълшебство — да скитам из музея — да топуркам сама из Сентръл Парк…

Да топуркаш? — толкова много от онова, което тя казваше, ми звучеше екзотично; това топуркане ми напомняше на дума от детството й, свързана с конете — леко подтичване може би, някакъв конски ход между галоп и тръс.