Дона Тарт: Щиглецът

Тя понечи да каже нещо — и веднага притисна длан към устата си, защото таксито спря рязко на светофар, подхвърляйки ни напред и после рязко назад на седалката.

— Дръж се — казах, после се приведох напред и почуках по мръсната плексигласова преграда, което накара шофьорът (сикх с тюрбан) да погледне назад изненадано.

— Вижте — казах през предпазната решетка, — дотук е достатъчно, слизаме, става ли?

Сикхът — или отражението му в украсеното с гирлянди огледало — впери немигащ поглед в мен.

— Искате да слезете тук.

— Да, моля.

— Но това не е адресът, който ми дадохте.

— Знам. Но дотук е достатъчно — отвърнах, хвърляйки поглед към майка си — с размазана спирала и внезапно повехнало лице, която ровеше из чантата за портмонето си.

— Тя добре ли е? — попита недоверчиво шофьорът.

— Да, да, с нея всичко е наред. Просто трябва да слезем тук, благодаря ви.

Майка ми извади с треперещи ръце няколко смачкани, овлажнели доларови банкноти и ги пъхна през решетката. Сикхът промуши ръка и ги прибра (без да ни поглежда, примирил се с положението), а аз излязох от колата и отворих вратата за нея.

Майка ми залитна леко, когато стъпи на тротоара, и аз я подхванах за ръката.

— Добре ли си? — попитах плахо, когато таксито потегли рязко. Бяхме в горната част на Пето Авеню, при високите сгради срещу парка.

Тя си пое дълбоко дъх, избърса челото си и стисна ръката ми над лакътя. После каза:

— Уфф — и започна да си вее с ръка. Челото й бе лъснало от пот, погледът — още леко разфокусиран; приличаше малко на морска птица с разрошени пера, която вятърът е отвял от верния път. — Съжалявам, още ми е малко лошо. Слава Богу, че се махнахме от това такси. Ще се оправя, просто имам нужда от чист въздух.

Стояхме на ветровития ъгъл, а човешкият поток течеше край нас: ученички в униформи се кикотеха, тичаха и се шмугваха покрай нас; бавачки бутаха претенциозни колички с по две-три бебета в тях. Изнервен баща ни подмина бързо, влачейки малкия си син, когото държеше за китката.

— Не, Брейдън — чух го да казва на момчето, което подтичваше, за да не изостава, — не бива да разсъждаваш така, по-важно е да имаш работа, която харесваш …

Отстъпихме встрани, за да избегнем сапунената вода, която един портиер изливаше от кофа на тротоара пред сградата, която обслужваше.

— Кажи ми — попита майка ми, притиснала пръсти към слепоочията си — на мен ли ми се струваше така, или таксито беше невероятно …

— Гадно? Вмирисано на „Хавайски тропик“ и бебешки лайна?

— Наистина — тя продължаваше да си вее — щях да издържа, ако не беше това постоянно спиране и потегляне. Бях си съвсем добре, и изведнъж просто ме блъсна.

— Защо някой път просто не помолиш да седиш на предната седалка?

— Говориш точно като баща си.

Отвърнах смутено поглед — защото и аз бях доловил нотки от онзи тон на всезнайко.

— Хайде да отидем до „Медисън“ и да намерим място, където да поседнеш — казах. Умирах от глад, а там имаше едно заведение, което харесвах.

Но — потръпвайки от почти видимо прилошаване — тя поклати глава.

— На въздух — и започна да бърше петната от спирала под очите си. — На въздух ми е добре.

— Разбира се — отвърнах, малко прекалено припряно, в желанието си да й угодя. — Както кажеш.

Много се стараех да подчертая съгласието си, но майка ми — макар и замаяна и лабилна — беше доловила нещо в тона ми; вгледа се внимателно в мен, опитвайки се да разбере какво мисля. (Това беше още една от привичките, които бяхме развили благодарение на годините, прекарани с баща ми — опитвахме се да си четем взаимно мислите.)

— Какво има? — попита тя. — Да не би да искаш да отидеш някъде?

— Ъъ, всъщност не — казах аз, отстъпих крачка назад и се озърнах смутено; макар и гладен, не мислех, че съм в правото си да изисквам каквото и да било.

— Ще се оправя, дай ми само минута.

— Може би… — примигвах объркано — какво ли искаше тя, какво би й доставило удоволствие? — Какво ще кажеш, да отидем в парка?

За мое облекчение майка ми кимна.

— Така да бъде — каза тя с онзи тон, който наричах „гласа на Мери Попинс“, — но само колкото да се посъвзема — и ние тръгнахме към пешеходната пътека при Седемдесет и девета улица; покрай изкусно подрязани дървета в барокови саксии и масивни врати с украса от ковано желязо. Светлината беше избледняла до индустриално сиво, полъхът на вятъра беше тежък като пара от чайник. От другата страна на улицата, край парка, художници подреждаха стативи, разопаковаха платна, закачаха с кламери своите акварелни изображения на катедралата „Сейнт Патрик“ и Бруклинския мост.