Дона Тарт: Щиглецът

Голди въздъхна тежко, отпусна ръка и се върна до мястото, на което стоеше майка ми.

— Не е за вярване — поде той, продължавайки да следи с уморен поглед уличното движение. — Имало наводнение в Сохо, чули сте за това, нали, а Карлос каза, че някои улици около сградата на ООН били блокирани.

Наблюдавах мрачно тълпата работници, които слизаха от автобуса, прекосяващ града, навъсени като ято стършели. Може би щяхме да имаме повече късмет, ако отидехме няколко преки по-нататък, но и аз, и майка ми познавахме Голди достатъчно добре, за да знаем колко обиден ще бъде, ако си тръгнем. И точно тогава — така внезапно, че всички трепнахме — едно такси със запалена лампичка се отклони рязко и спря до нас, вдигайки вмирисаната вода от канавката във ветрилообразна пелена от пръски.

— Внимавайте! — каза Голди и отскочи встрани, когато таксито спря — и после, забелязал, че майка ми няма чадър, добави: — Чакайте — и тръгна към фоайето, където държеше колекция от изгубени и забравени чадъри в една месингова ваза до камината, за да ги раздава в дъждовни дни.

— Не — подвикна след него майка ми, бъркайки в чантата за мъничкия си сгъваем чадър на райета в бонбонени цветове, — не се безпокой, Голди, всичко е наред…

Голди дотича обратно до бордюра и затвори вратата на таксито след нея. После се приведе и почука на прозореца.

— Желая ви благословен ден — каза той.

Обичам да мисля за себе си като за проницателен човек (предполагам, че с всички е така), и докато описвам всичко това, съзнавам колко изкусително е да измисля някаква сянка, плъзваща се над нас. Но аз бях сляп и глух за бъдещето; единствената, смазваща тревога, която ме измъчваше, бе свързана с предстоящия разговор в училището. Когато се обадих на Том, за да му съобщя, че съм временно отстранен (шепнейки по стационарния телефон; тя ми беше взела мобилния), той като че ли не се учуди много от чутото.

— Виж какво — прекъсна ме той, — не ставай глупав, Тио, никой не знае нищо, само си затваряй шибаната уста — и преди да кажа и дума повече, допълни: — Съжалявам, бързам — и затвори.

В таксито се опитах да отворя прозореца, за да влезе малко въздух; не успях. Миришеше така, като че ли някой беше сменял мръсни пелени на задната седалка или дори беше напълнил гащите, а после се беше опитал да прикрие миризмата с кокосов ароматизатор за въздух, който миришеше на лосион против слънчево изгаряне. Седалките бяха мазни, лепени с изолирбанд, амортисьорите бяха кажи-речи свършили. Когато преминавахме по някоя неравност, зъбите ми изтракваха заедно с религиозните дрънкулки, висящи от огледалото за обратно виждане — медальони, миниатюрен извит меч, полюшващ се на пластмасова верижка, и някакъв гуру с тюрбан и брада, който се взираше с пронизващ поглед към задната седалка, вдигнал ръка за благословия.

Докато префучавахме по Парк Авеню, редици червени лалета се редяха в шпалир около нас. Боливудска поп-музика — толкова тиха, че звучеше като тихо виене, излизащо сякаш от подсъзнанието ми — виеше хипнотично лъскавите си спирали на самия праг на слуха ми. Дърветата тъкмо започваха да се разлистват. Момчета за поръчки от „Д’Агостино“ и „Гристийдс“ тикаха колички, отрупани с бакалски стоки; забързани делови жени с високи токчета си проправяха път по тротоарите, помъкнали влачещи се неохотно деца към детската градина; работник в гащеризон метеше, събирайки боклуците от канавката в лопата с дълга дръжка; юристи и борсови посредници вдигаха смръщено ръце с обърнати нагоре длани, и се взираха в небето. Докато се движехме с подрусване по авенюто (майка ми изглеждаше потисната, вкопчила се в подлакътника, за да се предпази от друсането), аз се взирах през прозореца в киселите лица на ежедневието (изнервени хора в шлифери, хора, които пиеха кафе от картонени чаши, говореха по мобилните си телефони, а очите им се стрелкаха насам-натам) и се стараех много да не мисля за неприятностите, които може би ми готвеше съдбата: някои от които включваха присъда за малолетен престъпник и затвор.

Таксито внезапно зави рязко, влизайки в Осемдесет и шеста улица. Майка ми се хлъзна по седалката към мен и стисна ръката ми над лакътя; забелязах, че се поти и е пребледняла като мъртва риба.

— Прилоша ли ти? — попитах, забравяйки за миг собствените си проблеми. Това измъчено, вкаменено изражение ми беше добре познато: беше стиснала здраво устни, челото й лъщеше от пот, очите й бяха разширени, погледът — безжизнен.