Дона Тарт: Щиглецът

Тъй като ми беше студено и бях болен, а и през повечето време не знаех какво да правя (бях пропуснал да си взема не само топли дрехи, но и книга), през по-голямата част от деня не ставах от леглото. Нощта сякаш се спускаше още в средата на следобеда. Често — сред шумоленето на разпилените вестници — аз ту потъвах в сън, ту изплувах от него, а сънищата ми до голяма степен бяха помрачени от същата неопределена тревожност, която се просмукваше и в часовете, когато бях буден: присънваха ми се съдебни заседания, как куфарът ми се отваря на пистата и дрехите ми се разпиляват навсякъде, и безкрайни летищни коридори, по които тичах, за да не изпусна различни самолети, но съзнавах, че няма да стигна навреме.

Поради треската имах странни и удивително ясни сънища, потънал в пот, се мятах, почти без да съзнавам ден ли е или нощ, но през последната и най-тежка от тези нощи сънувах майка си — беше кратък, загадъчен сън, който остави у мен усещането, че по-скоро ми се е явило привидение. Намирах се в магазина на Хоуби — или по-скоро, в някакво призрачно място от сънищата, което изглеждаше като приблизителен вариант на магазина — когато тя се появи внезапно зад мен, така че видях отражението й в едно огледало. Когато я видях, бях като парализиран от щастие; беше тя, до най-малката подробност, до начина, по който бяха разхвърляни луничките й, усмихваше ми се, още по-красива, но не по-възрастна, с черната си коса и весело повдигнатото ъгълче на устата, не беше сън, а присъствие, изпълнило цялата стая: сила, присъща на нея, нещо различно, но живо. И колкото и да ми се искаше, аз знаех, че не може да се обърна, че ако погледна право към нея, бих нарушил законите на нейния свят и на моя; тя беше дошла при мен по единствения възможен начин, и очите ни се срещнаха в огледалото за един дълъг, притихнал миг; но тъкмо когато тя сякаш щеше да проговори — видимо с някаква смесица от шеговитост, обич и раздразнение — между нас нахлу мъгла и аз се събудих.

Ако тя бе оживяла, нещата щяха да се развият по-добре. Но стана така, че тя умря, когато бях още хлапе; и макар че всичко, което ми се е случило оттогава до днес, е станало изцяло по моя вина, все пак, когато я изгубих, аз изгубих от поглед всякакъв ориентир, който би ми помогнал да се добера до по-щастливи места, до по-приятен живот, в който бих бил заобиколен с повече хора.

Нейната смърт беше вододелът: Преди и След. И колкото и потискащо да е да го призная толкова години по-късно, аз все още не съм срещнал човек, който да ме накара да се почувствам обичан така, както го правеше тя. В нейно присъствие всичко оживяваше; тя хвърляше около себе си вълшебно, театрално сияние, затова и да видиш нещо през нейните очи означаваше да го видиш в по-ярки от обичайните цветове — спомням си как, няколко седмици преди тя да умре, отидохме с нея на късна вечеря в един италиански ресторант в Гринич Вилидж, и как тя ме дръпна за ръкава при вида на внезапната, почти мъчителна красота на една торта за рожден ден със запалени свещи, която носеха тържествено откъм кухнята, по тъмния таван играеше кръг бледа светлина, а после грейналата торта бе поставена сред семейството, придавайки красота на лицето на една възрастна жена, всички се усмихваха, сервитьорите отстъпиха с ръце зад гърбовете си — беше съвсем обикновена вечеря по случай рожден ден, каквато може да се види във всеки не особено скъп ресторант в центъра, и аз съм сигурен, че не бих си я спомнял, ако тя не беше умряла толкова скоро след това, но след смъртта й мислех за тази сцена отново и отново, и всъщност сигурно ще си я припомням, докато съм жив: насядалите в кръг хора, озарени от светлината на свещите, жива картина на онова обикновено, ежедневно щастие, което изчезна, когато изгубих нея.

А тя беше и красива. Това е почти второстепенно; но все пак, наистина беше така. Когато била току-що пристигнала в Ню Йорк от Канзас, работела от време на време като модел, но се смущавала прекалено много пред обектива, за да се справя добре; каквото и да бе това, което имаше у нея, то не се пренасяше върху филмова лента.

И все пак тя си беше изцяло тя: скъпоценна рядкост. Не си спомням да съм виждал някога човек, който действително да прилича на нея. Имаше черна коса, бледа кожа, която през лятото се осейваше с лунички; порцелановосини очи с много светлина в тях; а в наклона на скулите й имаше такава ексцентрична смесица от племенна примитивност и духа на „келтското възраждане“ 4 4 Общо наименование на тенденции в литературата и изкуството през 19 и 20 в., основаващи се на келтските литературни паметници и келтсткото изкуство от ранното средновековие в Ирландия и Британия. — Б.пр. , та понякога хората предполагаха, че е исландка. Всъщност беше полуирландка, получероки, родена в един град в Канзас, близо до границата с Оклахома; обичаше да ме разсмива, наричайки се „оуки“ 5 5 Оуки (okie) — обикновено презрително наименование на жителите на щата Оклахома, придобило значението на простоват човек, бедняк през 30-те години на XX в., когато вълна от крайно обеднели жители на Оклахома и съседните щати се насочват към по-богати и незасегнати от кризата щати. — Б.пр. , макар да беше стройна, изпъната като струна и елегантна като състезателен кон. За съжаление на снимка екзотичните й черти излизат прекалено резки и сурови — луничките й са покрити с фон дьо тен, косата й — прибрана назад в опашка, ниско долу на врата, като на благородник от „Сказание за Генджи“; а онова, което не се чувства, е топлотата й, онова нейно качество на забавна непредсказуемост, което обичах най-много у нея. От застиналостта, която излъчват снимките й, става ясно доколко не се е доверявала на обектива; изглежда нащрек като тигрица, която се готви да посрещне нападение. Но в живота не беше такава. Движеше се с вълнуваща бързина, жестовете й бяха внезапни и леки, винаги кацваше на ръба на стола като някаква елегантна водна птица, готова всеки момент да отлети стреснато. Обичах парфюма й с аромат на санталово дърво, тръпчивия му, изненадващ мирис, обичах шумоленето на колосаната й пола, когато се навеждаше да ме целуне по челото. А смехът й бе достатъчен да ви накара да захвърлите всичко, което правите, и да я последвате по улицата. Където й да отидеше, мъжете я гледаха с крайчеца на очите си, а понякога я гледаха и по начин, който малко ме безпокоеше.