Дона Тарт - Щиглецът

Но през тези години, докато позирала, преструвайки се на студентка — снимали момичетата по две и по три, на фона на измислен университетски кампус, притиснали книги към гърдите си — тя успяла да спести достатъчно пари, за да започне да следва наистина: записала история на изкуството в Нюйоркския университет. Никога не била виждала прочута картина в оригинал, докато не навършила осемнайсет и не се пренесла в Ню Йорк, и горяла от нетърпение да навакса пропуснатото — „беше чисто блаженство, същински рай“, така казваше; била затънала до уши в книги за изкуството и се взирала в едни и същи стари диапозитиви (Мане, Вюйар), докато всичко не започнело да се размива пред очите й. („Звучи налудничаво“, казваше тя, „но аз бих била напълно щастлива, ако можех да си седя и да гледам едни и същи картини, не повече от половин дузина, до края на живота си. Не мога да си представя по-приятен начин да се побъркаш“.)

Следването било второто важно събитие, което й се случило в Ню Йорк — за нея то вероятно е било най-важното. И ако не било третото важно събитие (срещата с баща ми и брака с него — събитие, което се оказало не толкова ползотворно, колкото другите две), тя със сигурност би защитила магистратура и би се заела да готви докторантура. Винаги, когато разполагаше с няколко свободни часа за себе си, тя се насочваше право към колекцията „Фрик“, музея на модерното изкуство или „Метрополитън“ — именно затова, докато стояхме в плисканата от дъжд колонада пред музея, взирайки се в замъглените от водата очертания на Пето Авеню и в белите капки, които отскачаха от паважа, аз не се учудих, когато тя изтръска чадъра си и каза:

— Може пък да влезем и да поразгледаме, докато дъждът спре.

— Ммм — онова, което ми трябваше, беше закуска. — Добре.

Тя погледна часовника си.

— Защо пък не. При това положение и бездруго няма да хванем такси.

Беше права. И все пак, аз умирах от глад. Кога ще ядем? , мислех нацупено, докато се качвах след нея по стълбите. Не можех да бъда сигурен, че след срещата в училище тя няма да бъде толкова ядосана, че изобщо да не ме заведе на обяд, и тогава щеше да се наложи да се прибера у дома и да ям овесени ядки или нещо подобно.

И все пак — музеят винаги будеше у мен празнично чувство; а когато се озовахме вътре, заобиколени от високото бърборене на туристите, се почувствах странно защитен от всичко, което може би ми готвеше денят. В голямото фоайе беше шумно и миришеше неприятно на мокри палта. Подгизнала тълпа азиатски пенсионери премина покрай нас като вълна, по петите на спретната като стюардеса екскурзоводка; изкаляни момичета от скаутската организация се бяха скупчили и шушукаха край гардероба; до гишето за информация се бяха наредили кадети от военното училище в сиви парадни униформи, свалили шапки, с ръце зад гърба.

За мен, градското дете, винаги ограничено от стените на апартамента — музеят беше интересен предимно с огромните си размери; дворец, в който залите се нижеха до безкрайност и бяха колкото по-отдалечени, толкова по-пусти. Някои от занемарените спални и отделени от публиката с въже дневни от сектора „Европейско обзавеждане“ сякаш бяха в плен на силно вълшебство, сякаш никой не бе стъпвал тук от стотици години. Откакто започнах да пътувам с метрото сам, обичах да отивам там и да се лутам, докато наистина се загубех, да потъвам все по-надълбоко в лабиринта на галериите, докато най-сетне се озова в някакви забравени зали, пълни с брони и порцелан, които не бях виждал никога преди (а често се случваше и да не успея да ги открия втори път).

Докато стоях зад майка ми на опашката за билети, отметнах глава и вперих поглед във високия като на катедрала купол на тавана два етажа по-горе: ако се взирах достатъчно упорито, понякога успявах да изпитам чувството, че летя нагоре като перце — трик от ранното детство, който губеше силата си с напредването на годините.

Междувременно майка ми — със зачервен нос и задъхана заради тичането ни в дъжда — ровеше за портмонето си.

— Може на излизане да минем през магазина за сувенири — казваше тя. — Убедена съм, че последното, което би искала Матилд, е да получи книга с репродукции, но ще премълчи, защото иначе би се поставила в глупаво положение.

— Леле! — възкликнах. — Това ли ще е подаръкът на Матилд?

Матилд беше арт-директорът на рекламната агенция, в която работеше майка ми; беше дъщеря на богат френски вносител на текстил, по-млада от майка ми, известна с превземките си; беше в състояние да вдигне скандал, ако транспортът или кетърингът не отговаряше на изискванията й.