Дона Тарт - Щиглецът

— Що се отнася до Рембранд — продължи майка ми, — всички говорят за това, че творбите му са посветени на разума и просвещението, на зората на научните изследвания и така нататък, но мен ме побиват тръпки, когато ги гледам колко са учтиви и официални, как се тълпят край масата с трупа, сякаш край бюфета на някой коктейл. Макар че — тя посочи с пръст, — виждаш ли тези двамата, озадачените, в дъното? Те не гледат тялото, гледат към нас. Гледат теб и мен. Сякаш ни виждат, застанали пред тях, двама души от бъдещето. Стъписани са. „Какво правят тези хора тук?“ Много убедително. От друга страна — тя описа с пръст във въздуха очертанията на трупа — тялото далеч не е нарисувано натуралистично, ако се загледаш. Забелязваш ли странното сияние, което то излъчва? Почти като че ли става дума за аутопсия на извънземно. Виждаш ли как тази светлина озарява лицата на хората, които са свели погледи към него? Сякаш тялото излъчва собствена светлина? Той го рисува, придавайки му такива радиоактивни качества, защото трябва да привлече вниманието ни към него — иска то да се набива в очи. И ето тук — тя посочи разрязаната ръка — виждаш ли как привлича внимание, рисувайки я толкова голяма, диспропорционална по отношение на останалите части на тялото? Дори я е обърнал, така че палецът е от погрешната страна, забелязваш ли? Е, това не е случайно допусната грешка. Кожата е смъкната от ръката — това виждаме незабавно, нещо никак не е наред — но обръщайки палеца, той подчертава това усещане за нередност, прави го още по-силно, така че то се възприема подсъзнателно; нещо наистина, несъмнено не е наред, дори да не можем да преценим какво точно. Много хитър трик.

Стояхме зад тълпа азиатски туристи, пред нас имаше толкова много глави, че аз почти не виждах картината, но не ме беше грижа, защото бях забелязал онова момиче.

Тя също ме беше забелязала. Хвърляхме си по някой поглед, докато вървяхме из залите. Дори не бях в състояние да преценя какво толкова интересно намирах у нея, тъй като беше по-малка от мен и изглеждаше малко странно — изобщо не приличаше на момичетата, по които хлътвах обикновено, сериозни, сдържани красавици, които хвърляха презрителни погледи наоколо си и излизаха с големите момчета. Това момиче имаше яркочервена коса; движенията й бяха бързи, лицето й имаше остри черти и лукаво, странно изражение, а и цветът на очите й беше странен — златист, меденокафяв. И макар да беше прекалено слаба, сякаш се състоеше само от лакти, и в известен смисъл почти грозна, у нея имаше нещо, от което коленете ми омекваха. Тя размахваше ожулен калъф за флейта — сигурно беше от града, а не туристка, може би отиваше на урок по музика. А може и да не е така, мислех си, минавайки зад нея, докато вървях подир майка си към следващата зала; дрехите й бяха малко невзрачни, като че ли идваше от предградията; вероятно беше туристка. Но все пак се движеше по-уверено от повечето момичета, които познавах; и лукавите, невъзмутими погледи, които ми хвърляше, когато минаваше покрай мен, ме влудяваха.

Тътрех се подир майка си, слушайки думите й с половин ухо, когато тя спря пред една картина така рязко, че аз почти се блъснах в нея.

— О, извинявай! — каза майка ми, без да ме погледне, и отстъпи назад, за да си осигури повече пространство. Лицето й изглеждаше така, сякаш някой бе насочил лъч светлина към него.

— Това е картината, за която ти говорех — каза тя. — Не е ли удивителна?

Сведох глава към майка си в израз на внимание към думите й, но очите ми се плъзнаха обратно към момичето. С нея вървеше някакъв смешен стар, белокос чешит — ако се съдеше по острите му черти, подобни на нейните, трябва да й беше роднина, може би дядо; с пепитено палто и дълги, тесни обувки с връзки, които блестяха като стъкло. Очите му бяха сближени, носът — закривен надолу като птичи клюн; той накуцваше — всъщност цялото му тяло беше изкривено на една страна, едното му рамо беше по-високо от другото; ако това изкривяване беше още малко по-изявено, би могъл да мине за гърбав. Но независимо от всичко от него се излъчваше някаква елегантност. Накуцваше весело, дружелюбно край момичето, личеше си, че я обожава — накланяше глава към нея, внимавайки къде стъпва.

— Това е може би първата картина, която обикнах истински — казваше майка ми. — Няма да повярваш, но я открих в една книга, която вземах от градската библиотека, когато бях дете. Седях на пода до леглото си и я гледах с часове, напълно очарована — от този дребосък! Искам да кажа, удивително е колко много може да се научи за една картина, когато прекарваш дълго време с репродукцията й, дори ако репродукцията не е толкова добра. Започнах с това, че обикнах птицата — така, както се обиква домашен любимец, нещо подобно, а впоследствие се влюбих и в начина, по който тя е нарисувана — тя се засмя. — Всъщност „Урок по анатомия“ беше в същата книга, но всяваше истински ужас у мен. Всеки път, когато отворех неволно на тази страница, затварях книгата с трясък.