Дона Тарт - Щиглецът

Момичето и старецът бяха застанали близо до нас. Смутен от близостта им, аз се приведох напред и се взрях в картината. Беше малка, най-малката в изложбата, а и най-простичката: жълтопера птичка, изобразена на обикновен, светъл фон, тъничкото й като клонка краче бе привързано към поставката, на която бе кацнала.

— Той бил ученик на Рембранд и учител на Вермеер — каза майка ми. — А тази единствена, малка картина всъщност е липсващото звено от веригата, която ги свързва — тази чиста, ясна дневна светлина, тук можеш да видиш откъде Вермеер е взел своята светлина. Разбира се, като дете не знаех за историческата стойност на картината, а и това не ме вълнуваше. Но тя съществува.

Отстъпих назад, за да огледам по-добре картината. Образът на малкото създание беше откровен и реалистичен — в него нямаше нищо сантиментално; а нещо в спретнатото, стегнато, сгушено в себе си телце — в живия му, бдителен поглед, ме караше да си спомням снимки на майка ми като дете: птичка с тъмна шапчица и нетрепващ поглед.

— Това е прочута трагедия в историята на Холандия — казваше майка ми. — Голяма част от града била унищожена.

— Кое?

— Трагедията в Делфт. Когато загинал Фабрициус. Не чу ли учителката, която разказваше на децата тази история?

Бях го чул. Сред картините имаше три ужасни пейзажа, дело на художник на име Егберт ван дер Пул, различни аспекти на една и съща опожарена пустош: руини от изгорели къщи, вятърна мелница с изпокъсани криле, задимено небе, в което кръжаха врани. Някаква дама с делови вид обясняваше на висок глас на група ученици на прогимназиална възраст как през седемнайсети век в Делфт се взривила фабрика за барут, и че художникът бил толкова преследван и измъчван от мисълта за гибелта на неговия град, че постоянно я рисувал.

— Е, този Егберт бил съсед на Фабрициус, той почти се побъркал след експлозията, поне на мен така ми се струва, но Фабрициус загинал и ателието му било унищожено. Заедно с почти всички негови картини — с изключение на тази — тя сякаш чакаше аз да кажа нещо, но тъй като не проговорих, продължи: — Той е един от най-големите художници на своето време, а това е една от най-великите епохи на живописта. Бил е много, много прочут по онова време. Но е тъжно, защото са оцелели само пет-шест от всички негови произведения. Всичко останало е изгубено — всичко, което е създал.

Момичето и дядо му стояха тихо наблизо, заслушани в думите на майка ми, а това ме смути донякъде. Отклоних поглед, а после — неспособен да се удържа — погледнах отново към тях. Стояха съвсем наблизо, толкова близо, че ако протегнех ръка, бих могъл да ги докосна. Тя побутваше стареца и го подръпваше за ръкава, дърпаше ръката му, за да му пошепне нещо в ухото.

— Така или иначе, ако питаш мен — продължаваше майка ми, — това е най-забележителната картина в цялата изложба. Фабрициус показва нещо, което е открил съвсем сам, което не е било познато на нито един художник на света преди него — дори на Рембранд.

Много тихо — толкова тихо, че едва я чух — момичето прошепна:

— Цял живот ли е трябвало да прекара така?

Бях си задал същия въпрос: привързаното краче, верижката изглеждаха ужасно; дядото й отговори нещо тихо, но майка ми (която като че ли изобщо не ги забелязваше, макар да стояха точно до нас) отстъпи назад и каза:

— Толкова загадъчна картина, и толкова проста. Всъщност излъчва нежност — сякаш те подканва да приближиш, нали? След всички тези мъртви фазани, покрай които минахме — това мъничко, живо създание.

Позволих си отново да хвърля крадешком поглед към момичето. Тя беше отпуснала тежестта си на един крак, извъртяла бедрото си на една страна. После — съвсем внезапно — се обърна и срещна погледа ми; объркан, почувствах как сърцето ми подскочи и извърнах очи.

Как ли се казваше? Защо не беше на училище? Бях се опитал да прочета името, надраскано на калъфа на флейтата, но дори когато се привеждах дотолкова, колкото се осмелявах, за да не бъда забелязан, не успявах да разчета смелите, остри букви, по-скоро изрисувани, отколкото изписани с маркер — като надпис, надраскан със спрей на вагон в метрото. Второто име беше късо, само от четири или пет букви; първата приличаше на P — а може би беше R?

— Да, несъмнено, хората умират — говореше майка ми. — Но сърцето ме боли, когато си помисля как ненужно губим различни неживи неща. От обикновена небрежност. В пожари, войни. Партенонът, ползван като склад за амуниции. Мисля си, че всяко нещо, което сме успели да спасим в хода на историята, е истинско чудо.