Дона Тарт - Щиглецът

Полицията, действаща по сигнал, бе успяла да открие три картини — една на Джордж Ван дер Мейн; една на Уибранд Хендрикс; и един Рембранд, всички изчезнали след експлозията — в някаква къща в Бронкс. Картините били открити на тавана, опаковани в алуминиево фолио и наредени сред резервните филтри за общия климатик на къщата. Крадецът, брат му и тъщата на брата — собственица на къщата — бяха в ареста, очакващи решението дали да бъдат освободени под гаранция; ако бъдеха признати за виновни по всички обвинения, ги очакваха присъди по различни обвинения, които можеха да достигнат общо двайсет години.

Статията продължаваше цели страници, съпроводена с дати и диаграми. Крадецът — парамедик — се задържал в сградата след заповедта за напускане, свалил картините от стените, увил ги в чаршаф, скрил ги под една сгъната носилка и излязъл с тях от музея, незабелязан от никого. „Избирани са без отношение към стойността“, казваше агентът от ФБР, интервюиран от автора на статията. „Грабнал е първото, което му е попаднало. Човекът не разбира нищо от изкуство. Когато отнесъл картините у дома си, не знаел какво да прави с тях, затова поискал съвет от брат си и двамата ги скрили у тъщата на брата, без нейно знание, ако може да й се вярва.“ Предполагаше се, че след като са се поровили малко в интернет, братята вероятно са осъзнали, че картината на Рембранд е прекалено прочута, за да успеят да я продадат, а усилията им да продадат една от двете по-неизвестни картини отвели агентите до скривалището на тавана.

Но последният абзац от статията прикова погледа ми така, сякаш бе отпечатан в червено.

„Що се отнася до останалите изчезнали картини, агентите имат нови надежди, а властите работят по различни следи на местна територия. «Колкото повече разтърсваш дървото, толкова повече пада от него», заяви Ричард Нънали, отговорник за връзките на градската полиция с отдела на ФБР за кражби на произведения на изкуството. «Обичайната практика при кражба на произведения на изкуството е те да бъдат изнасяни колкото е възможно по-бързо от страната, но находката в Бронкс доказва, че вероятно в случая са работили немалко любители, неопитни хора, които са извършили кражбите импулсивно и нямат необходимите контакти и познания, за да продадат или скрият откраднатото.» Според Нънали сега отново се провеждали разпити на много от хората, които са били на местопрестъплението, полицията се свързала повторно с тях и разследвала наново: «Сега е логично да предположим, че тези изчезнали картини може да са тук, в града, така да се каже, под носовете ни».“

Чувствах, че ми призлява. Станах, хвърлих вестника в най-близкото кошче за боклук и — вместо да се кача на метрото — тръгнах бавно обратно по Канал Стрийт, и цял час се лутах из Чайнатаун, във вледеняващия студ, покрай магазините за евтина електроника и кървавочервените килими в китайските закусвални, предлагащи хапки „дим сум“, взирайки се през замъглените витрини в махагоновите полици и чиниите с патица по пекински, наредени по тях, и си повтарях: „Да му се не види, да му се не види“. Улични продавачи със зачервени бузи, опаковани като в монголските степи, крещяха над димящите си мангали. Областен прокурор. ФБР. Нови сведения. „Твърдо сме решени престъпниците да понесат цялата тежест на закона. Работим с дълбокото убеждение, че и останалите изчезнали картини скоро ще се появят. Интерпол, ЮНЕСКО и други федерални и международни организации сътрудничат на местните власти във връзка със случая.“

Новината беше публикувана навсякъде: виждах спасения портрет от Рембранд дори във вестниците, списвани на мандарин, сред колонките китайски йероглифи, надничащ изпод щайги с непознати за мен зеленчуци и змиорки, поставени върху ледени блокчета.

— Действително е обезпокоително — каза Хоуби по-късно същата вечер, докато вечеряхме със семейство Амстис, свил угрижено вежди. Не можеше да говори за нищо друго освен за откритите картини. — Като си помислиш — наоколо е било пълно с ранени хора, на които е изтичала кръвта, а този човек е смъквал картини от стените. Изнесъл ги е навън в дъжда .

— Е, не мога да твърдя, че съм изненадан — заяви господин Амстис, който беше на четвъртото си уиски с лед. — Особено след втория сърдечен пристъп на майка ми. Нямаш представа каква свинщина оставиха след себе си онези дръвници от „Бет Израел“. Черни стъпки по килима. Седмици наред намирахме пластмасови накрайници за спринцовки по пода, кучето едва не изяде един. Че и счупиха нещо, нещо от витрината с порцелана, така ли беше, Марта?