Дона Тарт - Щиглецът

По тази причина, защото се чувствах спокоен единствено когато напусках къщата заедно с него, аз прекарвах по-голямата част от дните си в стаята, на бюрото, излизайки с нежелание, за да хапна нещо. А когато Хоуби излизаше, аз ходех подир него по галерии, на разпродажби на имущества, в изложбени зали и на търгове, сядайки редом с него в самото дъно на залата („не, не“, казваше той, когато му сочех празните столове на първите редове, „трябва да можем да виждаме кой наддава“) първоначално ми се струваше вълнуващо, също като на кино, но след час-два ми ставаше скучно, все едно че бях отворил учебник по математика.

Но макар да се опитвах (с известен успех) да демонстрирам светско безразличие, ходейки подир Хоуби из Манхатън, като че ли ми беше все едно с него ли съм или не, всъщност се бях залепил за него също така уплашено, както отчаяно самотният Попчик се влачеше постоянно подир мен и Борис във Вегас. Ходех с него на превзети обеди. Следвах го на експертни оценки. Ходех с него при шивача му. Ходех с него на не особено посещавани лекции за незнайни филаделфийски майстори на мебели от седемдесетте години на осемнайсети век. Ходех с него на концерти на Оперния оркестър, макар че те бяха толкова продължителни и скучни, че наистина се боях да не заспя и да се катурна на пътеката. Ходех с него на вечери у семейство Амстис (на Парк Авеню, притеснително близо до Барбърови) и у семейство Фоугъл, у семейство Красноу и семейство Милдебъргър; където разговорите бяха а) зашеметяващо скучни или б) дотолкова надхвърлящи познанията ми, че можех да участвам само с по някое „хм“. („Горкото момче, сигурно ти се струваме убийствено досадни“, отбеляза веднъж весело госпожа Милдебъргър, не съзнавайки колко близо е до истината). Други приятели на Хоуби, като например господин Абърнати — на възрастта на баща ми, с някакъв скандал или позорна проява в миналото, което обаче никой не коментираше — бяха толкова жизнерадостни и бъбриви, отнасяха се така пренебрежително към мен („Та къде , казваш, се сдоби с това дете, Джеймс?“), че аз си седях сащисан сред китайския порцелан и античните гръцки вази, изпълнен с желание да кажа нещо умно и същевременно се боях да не привлека внимание към себе си, губех дар-слово и изобщо не можех да се ориентирам. Поне веднъж-два пъти седмично ние отивахме у госпожа ДеФрийс, в претъпканата й с антики градска къща (същата като на Хоуби, само че разположена в северната част на града) на Източна Шейсет и трета улица, където седях на ръба на стол с тънички, вретеновидни крака и се опитвах да не забелязвам как страховитите й бенгалски котки забиват нокти в коленете ми. („Малък, но умее да се ориентира в обществото, нали?“, чувал я бях да отбелязва не чак толкова тихо, докато двамата се възхищаваха на някакви акварели на Едуард Лиър в другия край на стаята). Понякога тя идваше с нас на търговете в „Кристис“ и „Сотбис“, Хоуби оглеждаше внимателно всички предлагани предмети, отваряше и затваряше чекмеджета, показваше ми различни образци на майсторска изработка, отбелязваше нещо в каталога си с молив — а после, след като се отбиехме в една-две галерии по пътя, отивахме в „Сант Амбрьоз“, където Хоуби, в елегантния си костюм, стоеше на бара и пиеше еспресо, докато аз ядях кроасан с шоколад, гледах учениците с чанти, които влизаха вътре и се надявах да не се сблъскам с някой от предишното си училище.

— Баща ти ще иска ли още едно еспресо? — попита ме барманът — Хоуби, след като се извини, се беше упътил към тоалетната.

— Не, благодаря, само сметката — изпитвах окаян трепет, когато хората вземаха Хоуби за мой баща. Макар той да беше достатъчно възрастен, за да ми бъде дядо, излъчваше жизненост, напомняща по-скоро на по-зрелите европейски татковци, които се срещаха в Ийст Сайд — елегантни, понатежали, петдесет-шестдесетгодишни, самоуверени татковци, с втори бракове и малки деца. В дрехите си, с които ходеше по галериите, докато отпиваше еспресо, загледан невъзмутимо към улицата, Хоуби можеше да мине за швейцарски индустриален магнат или собственик на заведение, оценено с една-две звезди в справочника „Мишлен“: солиден, оженил се късно, заможен. Защо, питах се натъжено, когато той се появи, преметнал през ръка палтото си, майка ми не се беше омъжила за човек като него? Или като господин Брейсгърдъл? Човек, с когото действително биха я свързвали много неща — може би по-възрастен, но представителен, човек, който обича художествените галерии и струнните квартети, който се рови с удоволствие из книжарниците, внимателен, културен, мил? Човек, който би я оценил по достойнство, би й купувал хубави дрехи и би я водил в Париж за рождения й ден, който би й осигурил такъв живот, какъвто тя заслужаваше? Ако се беше опитала, надали е щяло да й бъде трудно да намери такъв човек. Мъжете веднага я обикваха: от портиерите в кооперацията ни до моите учители и бащите на съучениците ми, та чак до собствения й шеф, Серджо (който, по неизвестни за мен причини, я наричаше „сладко глупаче“), че дори господин Барбър скачаше да я поздрави, когато тя идваше у тях да ме прибере, след като бях спал там, разливаше се в усмивки и я докосваше леко по лакътя, докато я водеше към дивана, питайки я с нисък, приятелски тон: „Няма ли да седнете? Няма ли да пийнете нещо, чаша чай, нещо друго?“ Не мислех, че това се дължи на въображението ми — не съвсем — господин Брейсгърдъл се взираше в мен така, сякаш виждаше нея, или търсеше в мен някаква следа от нейния дух. И все пак, дори в смъртта си, баща ми си оставаше незаличим — без значение колко силно исках да го пропъдя от картината — присъстваше неотклонно, в ръцете ми, гласа ми и походката ми, в моя внезапно стрелващ се изкосо поглед, когато излизах от ресторанта с Хоуби, дори самият начин, по който държах главата си, напомняше на едновремешния му наперен маниер да се оглежда във всяка огледална повърхност.