Дона Тарт - Щиглецът

Тук всичко беше много различно от сложната, претенциозна атмосфера в пълния с хора дом на семейство Барбър, в който всичко вървеше по предварителен план, отрепетирано като бродуейска продукция, задушаващо съвършенство, от което Анди бягаше постоянно, шмугвайки се в стаята си като подплашена сепия. За разлика от него Хоуби живееше и се рееше като някакъв гигантски морски бозайник в своята собствена, уютна атмосфера, сред тъмнокафявите петна от чай и тютюн, където всеки часовник в къщата показваше нещо различно и времето всъщност не съответстваше на стандартните измерения, а се виеше полека, в хармония със спокойното им тиктакане, подчинявайки се на ритъма на този претъпкан със старинни вещи, усамотен кът, далеч от фабричната, лепена с епоксидна смола версия на света. Въпреки че Хоуби обичаше да ходи на кино, в къщата нямаше телевизор; той четеше стари романи с форзац от хартия с мраморна шарка; не притежаваше мобилен телефон; компютърът му, праисторически IBM, беше с размерите на куфар и напълно безполезен. В добродетелна тишина, той се заравяше в работата си, огъваше на пара фурнири или оформяше на ръка, с длето, краката на масички, и щастливата му задълбоченост се излъчваше от работилницата, издигаше се нагоре, разпращайки из цялата къща топлина като онази, която дават горящите в печката дърва през зимата. Беше разсеян и добросърдечен; беше кротък, немарлив, несъобразителен и склонен да се подценява; често се случваше да не чуе, когато го заговарях — и се налагаше да повтарям опита си не само веднъж; губеше си очилата, не знаеше къде е оставил портфейла си, ключовете си, бележката от химическото чистене, и постоянно ме викаше долу, за да пълзя заедно с него на четири крака, помагайки му да търсим по пода някакво миниатюрно пиронче, което бе изпуснал. Понякога отваряше магазина по предварителна уговорка, за не повече от час-два, но — доколкото аз можех да преценя — това не беше нещо повече от предлог да извади бутилка шери в очакване на приятели и познати; и ако показваше някаква мебел, отваряйки и затваряйки чекмеджета пред охкащата и ахкаща публика, го правеше както навремето ние с Анди вадехме на показ играчките си, за да се хвалим с тях.

Ако някога бе продал нещо, аз поне не бях забелязал. Неговият „ресор“ (както се изразяваше той) беше работилницата, или по-скоро „болницата“, в която се трупаха осакатените столове и маси, очакващи грижите му. Като градинар, грижещ се за растения в парник, чистещ ги от вредители лист по лист, той се съсредоточаваше в текстурата и шарките на отделните мебели, върху тайните им чекмеджета, върху белезите и чудесата, които криеха. Въпреки че притежаваше някои модерни дърводелски инструменти — електрическо длето, акумулаторна бормашина и циркуляр — той рядко ги използваше. („Щом трябва да си слагам тапи за уши, за да го ползвам, не ми върши работа“.) Слизаше долу рано и понякога, ако работеше по някакъв проект, оставаше там дълго след свечеряване, но обикновено, започнеше ли да пада здрач, той се качваше горе и преди да се измие за вечеря — си сипваше уиски, винаги едно и също количество, точно един инч, в малка стъклена чаша: уморен, склонен да побъбри, с ръце, почернели от боята, правена от сажди, а в умората му имаше нещо грубовато, войнишко. „Води ли те на вечеря?“, беше ми писала Пипа.

„Да, 3-4 пъти.“

„Той обича само празните ресторанти, в които никой не стъпва.“

„Точно така, мястото, на което ме заведе миналата седмица, беше като гроба на Тутанкамон.“

„Да, ходи само в такива заведения, чиито собственици съжалява! Опасява се, че ще фалират и после ще се чувства виновен.“

„Предпочитам той да готви.“

„Помоли го да ти направи меденки с джинджифил, ще ми се да имах малко и тук.“

С най-голямо нетърпение очаквах вечерята. Във Вегас — особено след като Борис тръгна с Котку — така и не успях да привикна към тъжното задължение да се храня сам вечер, седнал на ръба на леглото си с пликче чипс или може би кутия със засъхнал ориз, останал от китайската храна, която баща ми бе донесъл предния ден. Затова пък, за щастие, целият ден на Хоуби се въртеше около вечерята. Къде ще вечеряме? Кого да поканим? Какво да сготвя? Обичаш ли говеждо с моркови? Не? Никога ли не си опитвал? Ориза с лимон или с шафран? Сладко от смокини или от кайсии? Искаш ли да дойдеш с мен до „Джефърсън Маркет“? Понякога в неделя имахме гости, и сред професорите от университетите „Ню Скул“ и „Кълъмбия“, дамите от оперни оркестри и общества за съхраняване на културни ценности, както и всевъзможни симпатични старчета от нашата улица, се появяваха търговци и колекционери от всякакъв род и вид — от изкукуригали старици с ръкавици без пръсти, които продаваха джорджиански накити на битпазара, до богаташи, които биха били съвсем на място и в дома на Барбърови (научих, че Уелти е помогнал на много от тях да изградят колекциите си, съветвайки ги какво да купуват). По-голямата част от разговорите им ме озадачаваше напълно (Сен Симон? Оперен фестивал в Мюнхен? Кумарасвами? Вила в По?) Но дори когато бяхме в представителната част на жилището и обществото беше „изискано“, при него обстановката предразполагаше хората да си сервират сами и да държат чиниите в скута си, за разлика от строгите кетърингови принципи на партитата у Барбърови, протичащи сред ледено подрънкване на чаши и чинии.