Дона Тарт - Щиглецът

— Повече от съгласен — отвърна Хоуби. — Ако той е доволен, и аз съм доволен.

— Следователно сте напълно съгласен да изпълнявате засега задълженията на неофициален пълнолетен настойник на Тиодор?

— Официален, неофициален, с фрак, каквото кажете.

— Ще трябва да се обмисли и въпросът с обучението. Доколкото си спомням, бяхме говорили за интернат. Но като че ли би било прекалено да обмисляме подобно нещо сега, нали? — допълни господин Брейсгърдъл, забелязал стресването, изписало се по лицето ми. — Да те отпратим някъде, след като тъкмо си пристигнал, пък и предстои ваканция, нали? Не, не мисля, че има нужда сега да се вземат подобни решения — каза той, хвърляйки поглед към Хоуби. — Бих казал, че всичко ще е наред, ако изчакаме до края на срока, а после ще уредим нещата. И, разбира се, би трябвало да знаеш, че можеш да ми се обаждаш по всяко време. Денем и нощем — той записваше телефонен номер на визитната си картичка. — Това е домашният ми телефон, това е мобилният… Боже, Боже, ама че лоша кашлица! — вметна той, вдигайки очи. — Сериозна кашлица, лекуваш ли я, да? А това е номерът ми в Бриджхамптън. Надявам се, че ще ме търсиш без колебание, ако имаш нужда от нещо, каквото и да било.

Опитвах се сериозно, с големи усилия, да сподавя новия пристъп на кашлица.

— Благодаря…

— Сигурно ли е, че искаш именно това? — Той ме загледа внимателно, с такова изражение, че се почувствах като свидетел в съда. — Да живееш в дома на господин Хобарт през следващите няколко седмици?

Не ми хареса това „следващите няколко седмици“.

— Да — казах, притискайки юмрук към устата си, — но…

— Защото… що се отнася до интерната — той скръсти ръце, облегна се назад в стола си и ме загледа. — Почти сигурно е, че дългосрочно това е най-доброто решение за теб, но честно казано, като се вземе предвид положението, мисля, че бих могъл да се обадя на приятеля си Сам Ънгърър в „Бъкфийлд“ 129 129 Елитно училище в Бъкфийлд, щата Мейн. — Б.пр. и можем да уговорим настаняването ти там още сега. Нещо все ще се уреди. Училището е отлично. Освен това ми се струва, че ще съумеем да организираме нещата така, че да спиш в дома на директора или на някой от учителите, вместо в общежитията, за да имаш около себе си по-семейна атмосфера, ако мислиш, че би предпочел да бъде така.

Двамата с Хоуби бяха вперили погледи в мен, струва ми се, окуражаващо. Взирах се в обувките си, не ми се искаше да изглеждам неблагодарен, но исках да се отърва по някакъв начин от тези предложения.

— Е — господин Брейсгърдъл и Хоуби се спогледаха — дали грешах, или наистина забелязах сянка на примирение и/или разочарование по лицето на Хоуби? — Стига това да е предпочитаният от теб вариант и господин Хобарт да е съгласен, засега не виждам нищо нередно в подобно уреждане на въпроса. Но настоявам да помислиш къде би искал да учиш, Тиодор, за да предприемем нещо във връзка със следващия учебен срок, а може дори и да предвидим лятно училище, стига да искаш.

Временно настойничество. През следващите седмици правех всичко по силите си, за да се овладея и да не си задавам прекалено често въпроса какво би могло да означава това „временно“. Бях подал молба за приемане в програма за ранна подготовка за колеж в града — надявах се, че това ще ме предпази от изпращане някъде из дивите гори, ако по някаква причина оставането ми при Хоуби се провали. Седях по цял ден в стаята си, на слабата светлина на лампата, докато Попчик дремеше на килима, приведен над книжки с тестове, опитвайки се да запаметя дати, доказателства, теореми, думи от латинския речник и толкова много испански неправилни глаголи, че дори в сънищата си виждах таблиците с дългите им колони, и мислех отчаяно, че никога няма да успея да ги подредя в главата си.

Като че ли се опитвах да се самонакажа — може би дори да се оправдая пред майка си — поставяйки си такава амбициозна цел. Бях изгубил навика да пиша домашни; не можеше да се твърди, че във Вегас съм продължил със заниманията си и сега огромното количество материал, който трябваше да запомня, ме караше да се чувствам като подложен на изтезания: светлина, насочена право в очите ми, съзнанието, че не знам правилния отговор и че ако се проваля, последиците ще бъдат катастрофални. Търкайки очи, аз се поддържах буден със студени душове и айскафе, подтиквах се да продължавам, напомняйки си, че това, което върша, е за добро, макар че това безкрайно тъпкане със знания ми се струваше доста по-себеразрушително от всякакво дишане на лепило; а после се стигаше до момента, в който размътеният ми мозък приемаше ученето като някаква дрога, оставяща ме толкова изтощен, че почти не осъзнавах къде се намирам.