Дона Тарт - Щиглецът

Въпросът ме завари неподготвен.

— Не — казах, — живея при приятели в Гринич Вилидж.

— Е, чудесно. Стига да се чувстваш добре там. Така или иначе, сега вече трябва да хуквам. Какво ще кажеш, да продължим разговора в моя офис? Ще те прехвърля на Патси, за да ти запише среща.

— Чудесно — казах, — благодаря, — но когато затворих телефона, се почувствах зле — имах чувството, че някой е бръкнал с ръка в гърдите ми, близо до сърцето, и е изтръгнал оттам грозен, влажен къс от плътта.

— Всичко наред ли е? — попита Хоуби — и дойде при мен от другия край на кухнята, спирайки внезапно, забелязал изражението ми.

— Разбира се.

Но пътят по коридора до стаята ми се стори много дълъг — а щом затворих вратата и си легнах, избухнах в плач или някакво подобие на плач — грозни, сухи хлипове, притиснал лицето си във възглавницата, докато Попчик дърпаше с лапи ризата ми и ме душеше тревожно по врата.

Преди този разговор бях започнал да се чувствам по-добре, но наученото като че ли ме разболя отново. С напредването на деня температурата ми отново започна да се покачва до предишните главозамайващи височини, а аз не можех да мисля за нищо друго, освен за баща си: „Трябва да му се обадя“, казвах си непрекъснато, надигайки се от леглото, стреснат в мига, когато се унасях в сън; сякаш смъртта му не беше истинска, а само някаква репетиция, проба; истинската смърт (онази, постоянната) тепърва предстоеше и имаше време да я предотвратя, стига само да можех да го открия, стига само да отговореше на мобилния си телефон, ако Ксандра успееше да се свърже с него от мястото, на което работеше, „трябва да се свържа с него, трябва да му кажа“. После, по-късно — денят си беше отишъл, беше тъмно — бях потънал в неспокоен полусън, в който баща ми ме хокаше, задето съм объркал нещо с някакви резервации на самолетни билети — осъзнах, че от коридора нахлува светлина и видях една дребничка сянка, очертала се на фона й — Пипа, която влезе бързо в стаята със своята препъваща се походка, сякаш някой я беше бутнал вътре, погледна колебливо зад гърба си и попита:

— Да го събудя ли?

— Чакай — казах — и на нея, и на баща си, който бързо потъваше в мрака, в някаква разярена тълпа на стадион, отвъд висока, сводеста порта. Когато си сложих очилата, видях, че тя е с палто, като че ли се канеше да излиза.

— Извинявай — казах, засенчил с ръка очите си, гледайки объркано в ярката светлина на лампата.

— Не, ти извинявай. Аз просто… искам да кажа… — тя отметна кичур коса от лицето си — заминавам и исках да се сбогуваме.

— Да се сбогуваме?

— О! — тя смръщи светлите си вежди; погледна към вратата и Хоуби (който беше изчезнал), после отново към мен. — Така. Ами… — гласът й зазвуча малко уплашено, — аз се прибирам. Тази вечер. Така или иначе, беше ми много приятно да те видя отново. Надявам се нещата ти да вървят добре.

— Тази вечер?

— Да, сега тръгвам към летището. Тя ме настани в интернат — поясни Пипа, докато аз продължавах да се блещя към нея. — Бях си дошла за Деня на благодарността. И да ме види лекарят, нали си спомняш?

— О! Да — взирах се много упорито в нея, с надеждата, че още спя. Думата „интернат“ събуди някакъв далечен спомен, но ми се стори, че това е нещо, което съм сънувал.

— Да — сега и тя изглеждаше смутена — много неприятно, че ти не дойде по-рано, беше забавно. Хоуби готвеше — имахме ужасно много гости. Така или иначе, имах късмет, че изобщо успях да дойда — трябваше да получа разрешение от доктор Каменцинд. В моето училище няма ваканция за Деня на благодарността.

— Но какво правят тогава?

— Не го празнуват. Е, предполагам, че предлагат пуйка или нещо подобно за онези, които отбелязват празника.

— Що за училище е това?

Когато тя ми каза името — с леко присмехулна извивка на устните — останах потресен. Институт „Монт Хефели“ беше училище в Швейцария — според Анди едва покриващо официалните изисквания за лицензиране — където изпращаха само най-глупавите и проблемни момичета.

— Монт Хефели? Наистина ли? Доколкото знам, там е много… — не беше редно да употребявам думата „психиатрично“ — уау.

— Е, леля Маргарет твърди, че съм щяла да свикна — тя си играеше с жабата-оригами на нощното шкафче, опитваше се да я накара да подскочи, само че тя беше разкривена и се килваше на една страна. — А пък изгледът е като планината на кутиите от „Каран д’Аш“. Покрити със сняг върхове, морави с цветя и така нататък. Иначе всичко е като в някой от онези скучни европейски филми на ужаса, в които не се случва нищо особено.