Дона Тарт - Щиглецът

— Не се сърди. Толкова си сериозен. Просто… — тя отново сведе очи към айпода, и пак избухна в смях. — Ооо! Шостакович, жестоко .

Какво ли си спомняше? Питах се, пламнал от унижение, и все пак неспособен да откъсна очи от нея. Не беше въпрос, който бих могъл да й задам, а все пак ми се искаше да зная. Дали и тя имаше кошмари? Боеше ли се от тълпи? Избиваше ли я пот, имаше ли пристъпи на паника? Имаше ли понякога чувството, че се наблюдава отдалеч, както се случваше често с мен, като че ли сътресението при експлозията бе разединило душата и тялото ми, оставяйки ги да съществуват поотделно, на около шест фута разстояние едно от друго? Нейните изблици на смях криеха някакво самозареждащо се безразсъдство, което ми беше добре познато от лудите нощи с Борис, с привкус на шемет и истерия, които аз отдавах (или поне наличието им в себе си) на озоваването на косъм от смъртта. През някои нощи в пустинята до такава степен ми бе призлявало от смях, така се търкалях и превивах, чак до болки в стомаха, в продължение на часове, че с радост бих се хвърлил пред някоя кола, само и само за да сложа край на този смях.

В понеделник сутринта, макар че все още съвсем не се чувствах добре, аз се изтръгнах от сънната, изпълнена с болки мъгла, затътрих се съвестно до кухнята и се обадих в офиса на господин Брейсгърдъл. Но когато го потърсих, секретарката му (след като ме помоли да почакам и се обади отново малко прекалено бързо) ме уведоми, че господин Брейсгърдъл бил вън от офиса и че не, за съжаление не можела да ми каже кога ще се върне. Дали можела да ми помогне с нещо друго?

— Ами… — оставих й номера на Хоуби и тъкмо съжалявах, че не съм проявил достатъчно съобразителност, за да си насроча среща, когато телефонът иззвъня.

— 212, а? — отекна плътният, интелигентен глас.

— Махнах се оттам — казах глупаво; заради настинката говорех носово, което ми се струваше тъпо. — В града съм.

— Да, така разбирам — тонът му беше дружелюбен, но хладен. — Какво мога да направя за теб?

Когато му разказах за баща си, чух как адвокатът си пое дълбоко дъх.

— Е — поде той предпазливо, — съжалявам да науча това. Кога се случи?

— Миналата седмица.

Той слушаше, без да ме прекъсва, през приблизително петте минути, които ми бяха необходими, за да му опиша последните събития, го чух как отказа поне два други разговора.

— Пусто да остане — каза той, когато аз млъкнах. — История и половина, а, Тиодор?

„Пусто да остане“: ако бях в друго настроение, сигурно щях да се усмихна. Това несъмнено бе човек, когото майка ми бе познавала и харесвала.

— Трябва да си се чувствал ужасно там — продължаваше той. — Разбира се, дълбоко ти съчувствам за загубата. Всичко това е много тъжно. Въпреки че, съвсем честно казано — и сега вече ми е по-лесно да ти го кажа — когато той се появи, никой не знаеше как да реагира. Майка ти, разбира се, беше споделила някои неща с мен — дори Саманта изрази загриженост — е, както сам знаеш, положението беше сложно. Но не мисля, че някой е очаквал това. Биячи с бейзболни бухалки.

— Ами… — „биячи с бейзболни бухалки“, съвсем не очаквах, че той ще обърне внимание на този детайл. — Онзи човек просто стоеше там и държеше бухалката. Не ме е удрял, не е ставало нищо подобно.

— Е… — той се засмя, непринуден смях, който пропъди напрежението — шейсет и пет хиляди долара действително изглеждаха като много строго определена сума. Трябва да кажа и друго — надхвърлих малко правомощията си като твой съветник, докато говорехме тогава по телефона, за което се надявам да ме извиниш предвид обстоятелствата. Работата е там, че надуших нещо гнило.

— Моля? — обадих се аз след изпълнена с мъчителна тревога пауза.

— Когато разговаряхме по телефона. За парите. Ти можеш да ги изтеглиш, поне онези от влога „529“. Има голяма наказателна такса, но е възможно.

Било е възможно? Можел съм да ги взема? Пред мен проблясваха картини от едно алтернативно бъдеще: на господин Силвър е платено, татко, по халат, проверява резултатите на своя „блакбери“, аз седя в часа на Спирсецкая, а Борис се е отпуснал лениво на стола си от другата страна на пътеката.

— Макар че, длъжен съм да ти кажа, парите във влога са всъщност малко по-малко — казваше господин Брейсгърдъл. — Но са на сигурно място и постепенно се увеличават. Не че не може да се намери начин ти да ползваш част от тях сега, предвид обстоятелствата, но майка ти беше твърдо решена да не докосва тези пари, дори когато изпадна във финансови затруднения. Последното, което би желала тя, би било баща ти да се докопа до тях. И да, между нас да си остане, мисля че е било много разумно от твоя страна да се върнеш в града, който познаваш. Извинявай — последва приглушена размяна на реплики — имам среща в единайсет, трябва да бързам — доколкото разбирам, сега живееш при Саманта, нали?