Дона Тарт - Щиглецът

Стаята изглеждаше по същия начин, както преди две години, само беше малко по-празна. Имаше плакати — за „Магьосникът от Оз“ и с надпис „Спасете Тибет“. Нямаше инвалидна количка. На перваза на прозореца се бяха натрупали белите зрънца на суграшицата. Но миришеше на нея, стаята беше още топла, оживена от присъствието й, и докато стоях там и вдъхвах атмосферата й, почувствах как на лицето ми се изписва широка, щастлива усмивка — просто защото стоях тук, сред нейните книги с приказки, парфюми, купидони, Коломбини и кавалери от едуардианската епоха, притиснали към сърцата си букети от рози. Тихо, пристъпвайки на пръсти, макар че бях бос, отидох да видя снимките в сребърни рамки на скрина — Уелти и Козмо, Уелти и Пипа, Пипа и майка й (същата коса, същите очи), заедно с един по-млад и по-слаб Хоуби…

В стаята се разнесе нисък, подобен на жужене звук. Извърнах се гузно: дали не идваше някой? Не: просто Попчик, бял като памук след банята, се беше нагласил сред възглавниците на неоправеното й легло и похъркваше доволно, проточил лига, почти сякаш мъркаше. И макар да имаше нещо жалко в това да търсиш утеха в останалите след нея вещи, като кутре, свило се в старо палто — аз се мушнах под завивките и се сгуших до него, усмихвайки се глуповато на мириса на дебелата завивка и на коприненото й докосване по бузата ми.

— Виж ти, виж ти — каза господин Брейсгърдъл, след като стисна ръката на Хоуби, а после и моята. — Тиодор — не мога да не отбележа — колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на майка си. Ще ми се тя да можеше да те види сега.

Опитах се да го гледам в очите и да приема невъзмутимо думите му. Истината беше такава: въпреки че бях наследил правата коса на майка си и нещо от контрастните цветове на косата и кожата й, аз приличах доста повече на баща си, прилика, толкова подчертана, че и келнерките, и бъбривите посетители на заведенията никога не пропускаха да я отбележат; не може да се каже, че това някога ме беше радвало — да приличам на родителя, когото не понасях, но сега, когато той беше мъртъв, се разстройвах особено много, виждайки в огледалото една по-млада версия на пиянски нацупеното му лице зад волана.

Хоуби и господин Брейсгърдъл разговаряха тихо — господин Брейсгърдъл разказваше на Хоуби как се беше запознал с майка ми, после Хоуби, досетил се, възкликна:

— Да! Помня — натрупа един фут за по-малко от час! Божичко, излязох от някакъв търг и навън нищо не се движеше, бях отишъл в северната част, в старата галерия „Парк-Бърнет“…

— На Медисън Авеню, срещу хотел „Карлайл“?

— Да — доста далеч от вкъщи.

— Търгувате с антики, така ли? Тио каза, че магазинът ви е в Гринич Вилидж?

Седях и слушах учтиво разговора им: общи приятели, собственици на галерии и колекционери, семейство Рейкър и семейство Ренбърг, семействата Фосет, Фоугъл, Милдебъргър и Депю, после се прехвърлиха на изчезнали нюйоркски забележителности, на затварянето на „Лютес“, на „Ла Каравел“, на „Кафе де-з-Артист“, какво ли би казала майка ти, Тиодор, тя обичаше „Кафе де-з-Артист“ („А той откъде знае?“, питах се аз. Макар и за миг да не бях повярвал на някои от злобните намеци на баща ми по адрес на майка ми, все пак господин Брейсгърдъл изглежда наистина я бе познавал доста по-добре, отколкото бих предположил. Дори в библиотеката му онези книги, които не бяха посветени на правото, предполагаха близост между двамата, съдържаха отзвук от техни общи интереси. Книги за изкуството: Агнес Мартин, Едуин Дикинсън. А също и поезията — първи издания: Тед Бериган. Франк О’Хара, „Медитация по спешност“. Спомних си деня, когато тя се прибра зачервена и щастлива, точно със същото издание на Франк О’Хара, което тогава предположих, че е открила сред книгите с намалени цени в книжарница „Странд“, тъй като ние не разполагахме с пари за подобна покупка. Но когато се замислих за този случай, осъзнах, че тя така и не ми беше казала откъде е купила книгата.

— Е, Тиодор — каза господин Брейсгърдъл, изтръгвайки ме от размислите ми. Макар и застаряващ, той имаше спокойното излъчване и тена на човек, прекарващ доста от свободното си време по открити тенис-кортове; тъмните торбички под очите му придаваха вид на дружелюбна панда. — Ти си достатъчно голям, за да предположим, че един съдия би се съобразил най-вече с твоите желания в това отношение — казваше той. — Особено като се вземе предвид, че въпросът с настойничеството няма да е спорен… разбира се — обърна се той към Хоуби, — бихме могли да потърсим решение с временно настойничество за предстоящия преходен период, но не мисля, че това ще бъде необходимо. Очевидно е, че вариантът защитава по най-добър начин интереса на непълнолетния, стига вие да сте съгласни?